Слезе от асансьора и спря при машинописките в средата на стажа. Ограденото с дървена стена помещение, в което работеха стенографката Алис Феъруедър и четирите й подчинени, създаваше у нея впечатлението, че са като животни, затворени в обор. Винаги се чувстваше глупаво, когато й се налагаше да разговаря с тях над ниската стена.
— Добро утро, госпожице Зерети — рече Алис. — Какво ни носите днес?
Франсес подаде материала за медения месец.
— Ще ми трябва преди съвещанието.
— Разбира се.
Щяха да й го изпратят безупречно изготвен, преди да го занесе в творческия отдел на долния етаж. Шефът на рекламния отдел, господин Джордж Сесил, много държеше на правилния английски. Служител, работил десет години в отдела, веднъж беше пуснал рекламен текст с печатна грешка. Сесил го уволни на следващия ден.
В девет и пет Франсес беше на бюрото си.
Сутрешното заседание щеше да започне в десет. Господин Сесил щеше да прегледа новите предложения и да раздаде нови задачи. Беше старомоден човек, затворен, но важното бе, че висшият състав го харесва. Смятаха го за най-великия жив автор на рекламни текстове, създал бисери като: „От Канада долетя новината за уникална напитка“ за бира „Канада Драй“ и „Прихнаха, когато седнах пред пианото, но да видите какво стана, когато докоснах клавишите!“ за пиано „Стейнуей“, както и стотици други.
Нора Алън, през два кабинета, крещеше с тънкия си гласец по телефона. Работните места бяха с врати и високи кафяви стени, но нямаха тавани. Никой не виждаше какво става зад затворената врата, но за сметка на това всичко се чуваше.
Франсес се опита да се съсредоточи над докладна записка на бюрото си. Чувстваше се изморена. Много скоро трябваше да започне да се съобразява с нормалните часове за работа, но знаеше, че няма да й се спи в приличното време за лягане. Трябваше да започне нощна смяна в някой вестник.
Чашка кафе щеше да й дойде добре, но Хари Батън им беше забранил да пият кафе в сградата, след като директорът на творческия отдел разля чаша върху оригинална, напълно готова за публикуване снимка. Забраната бе особено мъчителна, тъй като „Хилс Брос“ бяха сред най-големите им клиенти; навсякъде имаше метални кутийки с кафе, което чакаше да бъде сварено. През двайсетте господин Сесил дори създаде израза „почивка за кафе“ като част от рекламата на фирмата. Каква ирония, след като в сградата на „Еър“ такава почивка нямаше да съществува, докато Батън беше начело.
Франсес чу гласове в коридора. Веднага позна, че единият е господин Сесил, при това в кошмарно настроение.
— Кой крещи така? — попита раздразнено той.
— Нора Алън, ако не греша — отвърна секретарката му.
— Какво прави, за бога?
— Струва ми се, че говори с Ню Йорк, господине.
Той се изсмя.
— Защо не използва телефона?
Франсес се изкиска тихо. На съвещанието откри, че лошото настроение на господин Сесил й се е предало. Докато представяше ключовата си фраза, той се надигна от стола и закрачи наоколо — безпогрешен знак, че се кани да направи идеята й на пух и прах.
— Защо изобщо ходим на училище, след като никой не се съобразява с граматиката? — попита той. — Трябва ти прилагателно. Ако кажеш „Диамантът е скъп“ или „Диамантът е твърд“, или „Диамантът може да разреже стъкло“, може и да се получи. Това обаче…
Франсес се канеше да отговори, когато той продължи:
— Какво ще кажеш, Чък?
Тя срещна погледа на Чък Макой. Той беше сериозен писател, добър в работата си, но не и от мъжете, които отстояват позицията си.
Чък прочисти гърлото си.
— Всяка нова любов започва с „Ще те обичам винаги“. Това е целта на брака, да бъде вечен, нали така? На мен ми харесва.
Франсес му кимна с благодарност, но в същия момент той се обърна към господин Сесил и добави:
— Само че не е граматически издържано, господине, прав сте.
Тя поклати глава. „Тъп блюдолизец.“
Франсес се опита да се защити.
— Според мен глаголът „са“ означава, че съществуват. Синоним е на „съществувам“. Вие обаче я променете, както прецените. Не съм женена за предложението си.
— Няма и игра на думи — вметна Чък.
Франсес изви очи.
— Ако обсъдим предложението ми, със сигурност ще открием нещо подобно, което ще свърши работа.
Канеше се да добави: „На мен ми трябваха точно три минути, за да го измисля, при това посред нощ“, но прецени, че е най-добре да замълчи.