— Да го обсъдим тогава — съгласи се господин Сесил.
Цели три часа предлагаха нови идеи. Пепелникът в средата на масата се напълни до ръба. Франсес усети, че стомахът й къркори. Вече бе готова да приеме всичко, което господин Сесил иска, стига да може да отскочи до автомата за един сандвич със сирене.
Най-сетне Джери Лок надникна в залата.
— Крайно време е да тръгвам за летището. Джордж. Каква е ключовата фраза за „Де Беерс“?
— Франсес е измислила „Диамантите са завинаги“ — съобщи му господин Сесил така, сякаш я клеветеше.
Джери вдигна очи към тавана и се замисли.
— Да пробваме — реши той. — Ще покажем предложението на клиента и той ще каже какво мисли.
— Само че не е граматически издържано — настоя господин Сесил.
Джери сви рамене.
— Няма страшно, Джордж. Не е чак толкова важно. Това е просто начин да предадем предложението за реклама.
Първа част
1972 г.
На масичката в антрето бе оставена купчина от петдесет плика с марки, залепени и адресирани до пощенска кутия в Ню Джърси. Ивлин ги взе в ръка.
— Мили, тръгвам! — провикна се тя, за да я чуе Джералд в кабинета в задната част на къщата.
— Чао! — отвърна съпругът й.
— Ще пусна заявките ти за участие.
— Ти си истински ангел!
Докато затваряше вратата, той извика още нещо, но тя не го чу.
Ивлин въздъхна и се върна.
— Какво каза?
Отговор не последва. Все още не беше свикнала той да си е вкъщи в девет сутринта във вторник. Тръгна към кабинета — мина покрай всекидневната, хола, голямата трапезария, където вече бе заредила масата за трима с ленена покривка и хубавия порцеланов сервиз от майка си. В средата беше поставила голяма кристална ваза, в която по-късно щеше да натопи цветя. Сама не знаеше защо си правеше толкова труд за сина си. След онова, което беше сторил, трябваше да му направи един сандвич с риба тон, да му го поднесе в пластмасова чинийка и да го остави да го изяде на алеята пред къщата. Открай време знаеше, че неспособността й да вдигне скандал е един от най-големите й недостатъци.
Джералд седеше на бюрото в кабинета, поставил пишещата машина пред себе си и подпрял кутия с пликове на чашата кафе.
— Още ли? — намръщи се тя.
— За друго състезание са. Обиколка на Тоскана с колело, спонсорирано от спагети „Принс“! — Очите му заблестяха. Приличаше на детския си портрет, който навремето бе закачен в хола на майка му.
Съпругът й, на шейсет и шест, не се вълнуваше от красиви жени, нито от бързи автомобили, палеше се от лотарийни залагания и какви ли не състезания. Ивлин съжаляваше амбициозните млади секретарки, назначавани в застрахователната му фирма, които сигурно си въобразяваха, че ще помагат за важни договори, а вместо това часове наред надписваха приложени пликове с марки.
Откакто се пенсионира, хобито му се беше превърнало почти в мания. Обикновено не печелеше, но в редките случаи, когато късметът го спохождаше, той се окуражаваше и следващия път влагаше двойно повече усилия. Настояваше, че шансът е на негова страна, тъй като повечето хора участват в състезания само от време на време и когато (по-скоро никога, мислеше си тя) се предлага нещо, което ги интересува. Джералд участваше във всички. Занимаваше се с това повече от двайсет години и бе печелил, но наградите не бяха кой знае колко вълнуващи: два билета за мач на „Ред Сокс“, каяк, отвратителна хладилна чанта, която стоеше в гаража, моторно масло, картина на кучета в лодка, запаси за цял живот от зърнена закуска „Къбум“, която и двамата не ядяха.
„Винаги можеш да спечелиш…“ Колко пъти бе виждала тези думи, написани с едри букви? Повечето игри бяха престанали да съществуват преди години, когато Федералната търговска комисия разкри факт, който тя отдавна подозираше — че най-големите награди се присъждат много рядко. Напоследък малкото останали игри бяха на магазини за хранителни стоки и бензиностанции и служеха като промоции.
Една от тях се наричаше „Хайде на надбягванията“ — получаваш безплатен талон за „Стор енд Шоп“ и след това гледаш ежеседмично конно надбягване по телевизията. Ако конят на талона ти спечели, получаваш голямата награда. Съпругът й се настаняваше пред телевизора всеки петък, стиснал талона в ръка, изпълнен с надежда. Ивлин така и не събра смелост да му каже, че надбягванията сигурно са записани отдавна и човекът, измислил да ги раздават в магазина, много добре знае колко ще бъдат печелившите.