— Но кой тогава ви проектира тези прекрасни приемни зали, салони, коридори и бани? — попита учудено Джон.
— Е, срам ме е да го кажа — отвърна Пърси, — но всичко това го направи един филмов продуцент. Оказа се, че той единствен от всички умееше да пилее пари в неограничено количество, макар че напъхваше в яката си салфетката за хранене и не знаеше нито да чете, нито да пише.
Когато наближи краят на август, Джон започна да съжалява, че скоро ще трябва да се връща в училище. Двамата с Кисмин бяха решили да избягат през идущия юни.
— Разбира се, най-добре би било да се оженим тук — призна Кисмин, — но татко никога не би ми позволил да се омъжа за теб. Освен това предпочитам да избягам с любимия. За богатите хора в Америка днес е истинска мъка да се женят — непременно трябва да дават обяви в пресата, че младоженката ще бъде облечена в не знам какъв си старинен тоалет, а всъщност имат предвид само някакви купени на вехто стари перли и някоя износена дантела, принадлежала на времето на императрица Евгения.
— Да, да, това е вярно — съгласи се разпалено Джон. — Когато гостувах у Шницлер-Мърфи, най-голямата им дъщеря, Гуендълин, тъкмо се бе омъжила за някакъв младеж, чийто баща притежавал половината Южна Вирджиния. А от писмото, което изпрати после на близките си, се разбираше колко трудно я карали с неговата заплата на банков чиновник, но накрая завършваше: „Слава богу, че все пак имам четири добри прислужнички, това малко от малко ме облекчава.“
— Ама че глупости! — забеляза Кисмин. — Помисли си за милионите и милиони хора по света, работници и разни други, които се задоволяват само с по две прислужнички.
Един следобед към края на август една случайна забележка на Кисмин изведнъж промени рязко целия облик на нещата и хвърли Джон в истински ужас.
Двамата седяха в любимата си горичка и между целувките Джон се впускаше в някакъв сантиментален брътвеж за лоши предчувствия и предзнаменования, като си въобразяваше, че това придава по-голяма романтичност на отношенията нм.
— Понякога си мисля, че ние никога няма да се оженим — рече печално той. — Ти си прекалено богата и красива, не можеш да бъдеш като другите момичета. Аз би трябвало да се оженя за дъщерята на някой заможен търговец на железария на едро от Омаха или от Сиукс Сити и да се задоволя с нейния половин милион.
— Някога познавах дъщерята на един търговец на железария на едро — забеляза Кисмин — и не смятам, че момиче като нея би могло да те задоволи. Тя беше приятелка на сестра ми и беше дошла да ни гостува.
— Значи, вие сте имали и други гости? — възкликна изненадано Джон.
Кисмин сякаш съжали за думите си.
— О, да — рече тя припряно, — идвали са неколцина.
— Но вие не се ли… Баща ти не се ли страхуваше, че като си отидат, ще се разприказват?
— Да, донякъде, до известна степен — отговори Кисмин. — Но хайде да си говорим за нещо по-приятно.
Любопитството на Джон обаче се бе събудило.
— За нещо по-приятно ли? — попита той. — Че какво неприятно има в това? Те не бяха ли добри и симпатични момичета?
За голяма негова изненада Кисмин се разплака.
— Да… там е… именно там е лошото. Аз доста се привързвах към някои от тях, а и Жасмин също, но въпреки това продължаваше да ги кани. Просто не можех да я разбера.
Мрачно подозрение се породи в душата на Джон.
— Да не искаш да кажеш, че щом са започвали да проявяват любопитство, баща ти ги е изгонвал?
— По-лошо от това — прошепна унило тя. — Татко не поемаше никакви рискове, а Жасмин все им пишеше да дойдат, но като дойдеха, прекарваха чудесно!
Изведнъж тя изпадна в пристъп на дълбока скръб.
Потресен от това ужасно откритие, Джон седеше като онемял и усещаше как всеки нерв на тялото му потръпва възбудено.
— Ето че ти разказах нещо, което не биваше да ти разказвам — обади се Кисмин, внезапно успокоена, като изтриваше сълзите от сините си очи.
— Нима искаш да кажеш, че баща ти ги е убивал, когато е наближавал денят на заминаването им?
Тя кимна.
— Обикновено през август или в началото на септември. Съвсем естествено е първо да им се порадваме и да се позабавляваме с тях, доколкото можем.
— Какъв ужас! Аз… аз като че ли ще полудея? И ти наистина приемаше…
— Да — прекъсна го Кисмин, като сви рамене. — Нима трябваше да ги затваряме в онази дупка при авиаторите, та всеки ден да изпитваме угризения на съвестта? Ние с Жасмин не го изживявахме тежко, защото татко го правеше по-рано, отколкото очаквахме. По този начин се избягваха и всякакви прощални сцени…