Вече наближаваше пет часът, когато той долови шум от стъпки откъм пътеката, по която те бяха вървели, и зачака с притаен дъх да отминат наблюдателния пункт, който бе заел. Появи се лек ветрец, росата беше студена и Джон знаеше, че скоро ще се зазори. Той изчака стъпките да се отдалечат на безопасно разстояние нагоре по възвишението и да заглъхнат. Тогава ги последва. Някъде по средата на пътя към стръмния връх дърветата започваха да редеят и една скална седловина покриваше масивния диамант. Малко преди да стигне това място, Джон забави крачка, предупреден от инстинкта си, че пред него има живо същество. Скри се зад един заоблен каменен блок и предпазливо надникна иззад него. Любопитството му бе задоволено; ето какво видя той:
Брадок Уошингтън беше застанал неподвижен и тъмният му силует се очертаваше на фона на сивото небе. Той не издаваше никакъв признак на живот — нито със звук, нито с движение. Когато утрото се зададе от изток, придавайки на земята студен зеленикав цвят, самотната фигура се сля с бледия светлик на новия ден.
Докато Джон наблюдаваше, Брадок Уошингтън остана още известно време неподвижен, потънал в дълбоко размишление, после даде знак на двамата негри, приклекнали до краката му, да вдигнат товара, който бе поставен между тях. Когато те с усилие се изправиха, първите златисти лъчи на слънцето пронизаха безчислените призми на един огромен и съвършено изваян диамант, който грейна тъй ослепително с бялото си сияние, сякаш бе отломка от Зорницата. В първия миг носачите се олюляха от тежестта му, после мускулите им се стегнаха под лъскавата им потна кожа и трите фигури отново застанаха неподвижно, дребни и безсилни пред величието на необятните небеса.
След малко белият човек изправи гордо глава и вдигна ръце, сякаш искаше да привлече вниманието на голяма тълпа, пред която ще говори. Тълпа обаче нямаше; дълбоката тишина, обгърнала небето и планината, се нарушаваше единствено от нежни птичи гласове, обаждащи се тук-там сред дърветата. Фигурата, застанала на седловината, заговори с дързък и изпълнен с непоколебима самоувереност глас.
— Ти там… — извика той възбудено. — Ти там… — После замълча, с все още вдигнати ръце, наклонил леко глава, сякаш очакваше да чуе някакъв отговор.
Джон напрягаше зрението си, за да види дали някой не се изкачва по планинския склон; но той беше пуст, никъде не се мяркаше жива душа. Виждаше се само небе, а вятърът свиреше като флейта сред короните на дърветата.
За миг Джон се попита: „Дали Уошингтън не се моли?“ Но тази илюзия бързо се разсея. В цялото поведение на този човек нищо не говореше за молба.
— О, ти там горе!
Гласът му беше силен и самоуверен; в него не се долавяше отчаяна жалба, а само безмерно високомерие.
— Ти там…
Той изговаряше думите тъй бързо, че те се сливаха една с друга и трудно се разбираха. Джон слушаше напрегнато и от време на време долавяше по някоя фраза, а гласът заглъхваше, извисяваше се и пак заглъхваше — ту властен и раздразнителен, ту учуден и нетърпелив. Изведнъж единственият слушател прозря истината, а когато вече се увери напълно, кръвта му бясно се заблъска в артериите — Брадок Уошингтън предлагаше подкуп на бога!
Ето какво било — и нямаше съмнение, че е така! Диамантът, който робите държаха в ръцете си, беше само първоначалната дан, обещанието за онова, което щеше да последва.
Това беше основната нишка, която Джон можа да проследи в несвързаните му изречения. Забогателият Прометей се позоваваше на забравени приношения, забравени обреди и молитви, отживели времето си още преди Христос да се роди. В безумната си реч той припомняше един или друг дар, който божеството бе благоволило да приеме от простосмъртните — големи храмове, ако спаси еди-кои си градове от чумата, дарове от смирна и злато, човешки жертвоприношения, красиви жени, пленени армии, деца, кралици, диви и питомни животни, овце и кози, цели реколти и градове, покорени земи — всичко, което е могло да се даде на драга воля или с кръв, като награда за уталожването на божествения гняв. И сега той — Брадок Уошингтън, императорът на диамантите, монархът и жрецът на златната ера, владетелят на небивал разкош и блага — предлагаше да му принесе в жертва богатство, каквото принцове преди него не биха дори сънували, и да му го принесе не като молител, а с гордост. — Ще те даря — продължи в подробности обещанието си Уошингтън — с най-големия диамант на света. Този диамант ще бъде изсечен така, че фасетите му ще са хиляди пъти повече, отколкото са листата на едно дърво, а в същото време ще бъде тъй изящно моделиран, сякаш е камъче, не по-голямо от насекомо. Много хора ще работят по него в продължение на много години. После ще го монтират в огромен, прекрасно изработен купол от ковано злато и ще му направят врати от опал и сапфир. В средата ще бъде издълбан малък параклис, пред който ще се издига олтар от дъгоцветен разрушителен радий — той ще изгаря очите на онзи богомолец, който дръзне да вдигне глава от молитва. На този олтар ще бъде принасян в жертва за забавление на божеството всеки, когото То си избере — бил той и най-великият, и най-могъщ човек на земята. В замяна на това искам само едно нещо, нещо, което за божеството е смешно лесно да изпълни — всичко да си остане такова, каквото е било вчера в този час, и никога да не се променя. Това е толкова просто нещо! Нека небесата се отворят и погълнат тези хора с техните аероплани и после отново се затворят! И нека ми се възвърнат робите живи и здрави! Никога не ми се е налагало да преговарям и да се пазаря с някого. И затова не съм сигурен дали дарът, който предлагам, е достатъчно голям. Ти естествено можеш да бъдеш подкупен, нали си създаден по образ и подобие човешко, както се твърди, но по-добре е сам да кажеш цената. Това, което предлагам, е единствено по рода си — няма по света нито катедрала, нито пирамида, каквато ще бъде моята, градена в продължение на години от десет хиляди работници.