Той замлъкна. С това се изчерпваше неговото предложение.
Всичко щяло да се изпълни подробно според обещанието и нямало нищо непристойно в това, че се изтъквала цената. Той предоставя на провидението да приеме, или не.
Към края изреченията му станаха разпокъсани, кратки и объркани, тялото му се изпъна и той явно се напрягаше да долови и най-лекия повей или движение на природата околи него. Докато говореше, косата му постепенно бе побеляла и сега, вдигнал глава високо към небето, той приличаше на пророк от древни времена — величествен в своята лудост.
Докато Джон следеше слисано всичко това, стори му се, че става нещо необикновено. Сякаш небето притъмня, сякаш в неочаквания порив на вятъра прозвуча шепот, далечен тръбен зов и въздишка, подобна на шумоленето на тежка копринена мантия. В един миг сякаш цялата природа помръкна: птиците престанаха да пеят, шепотът на дърветата стихна и някъде далеч отвъд планината затътна глуха, заплашителна гръмотевица.
И това беше всичко. Вятърът замря във високите треви на долината, утрото и настъпващият ден заеха отново местата си и изгрялото слънце започна пак да изпраща горещи вълни от златиста мараня, която образуваше светлинна пътека пред него. Листата се засмяха на слънцето и техният смях тъй разтресе дърветата, че всеки клон заприлича на девическо училище в царството на феите. Бог бе отказал да приеме подкупа.
Джон остана загледан още малко в тържественото настъпване на деня, после се обърна и видя нещо лъскаво да прелита долу край езерото, после второ, после трето, сякаш златни ангели се спускаха от облаците. Аеропланите се приземяваха.
Джон се смъкна от каменния блок и се затича към горичката, където беше оставил двете момичета; те се бяха пробудили и го чакаха. Кисмин скочи на крака и скъпоценностите в джобовете й иззвънтяха; тя отвори уста, за да зададе някакъв въпрос, но инстинктът на Джон му подсказа, че нямат време за празни думи. Трябваше да се махнат от планината, без да губят нито минута. Той хвана сестрите за ръце и тримата мълчаливо се запромъкваха между огрените от слънчева светлина и обвити в лека мараня стволове на дърветата. От долината зад тях не се чуваше никакъв друг шум освен жаловитият вик на пауните и мелодичните звуци на пробуждащото се утро.
След като изминаха около половин миля, те се измъкнаха от парка и поеха по една тясна пътека, която водеше към съседното възвишение. Когато стигнаха до върха му, те спряха, обърнаха се назад и се загледаха в хълма, който току-що бяха напуснали, с угнетяващото чувство, че над него тегне някаква гибелна заплаха.
Изрязана на фона на небето, се виждаше грохналата фигура на беловлас мъж, който бавно слизаше по стръмния склон, следван от двама огромни негри. Те носеха безучастно своя товар, който проблясваше и искреше на слънцето. По средата на пътя две други фигури се присъединиха към тях — както успя да види Джон, това бяха мисис Уошингтън и синът й, на чиято ръка тя се облягаше. Авиаторите се бяха измъкнали от аеропланите си на обширната поляна пред замъка и с пушки в ръка, наредени във верига, настъпваха към диамантената планина.