Малката група от петима души, към която беше насочено цялото внимание на наблюдателите, се спря на една скална издатина. Негрите се наведоха и издърпаха нещо, което приличаше на люк. И всички, един по един, изчезнаха в отвора — първо беловласият мъж, след него жена му и синът му, и накрая двамата негри. Слънцето за миг проблесна в украсените им със скъпоценни камъни коси, преди отворът да ги погълне.
Кисмин сграбчи ръката на Джон.
— Но къде отиват те? — извика тя разтревожено. — И какво смятат да правят?
— Навярно има някакъв подземен изход…
Двете момичета извикаха уплашено и прекъснаха изречението му.
— Не знаеш ли? — изхлипа истерично Кисмин. — Планината е минирана!
Докато Кисмин още говореше, Джон вдигна ръце, за да защити очите си. Цялата повърхност на хълма изведнъж бе грейнала от ослепително жълто сияние, което прозираше през тревната покривка, тъй както светлината прозира обикновено през човешката длан. Този непоносимо ярък блясък трая само миг и после — както става, когато изгори жичката на електрическа крушка — изчезна, разкривайки едно пепелище, от което бавно се издигаше синкав дим, носещ със себе си останки от растителност и човешка плът. От авиаторите не бе останала и следа — те също бяха загинали, както и петимата, които бяха влезли в отвора.
В същия миг земята силно се разтърси и замъкът буквално полетя във въздуха, разпръсна се на горящи отломки, които устремно се понесоха надолу и цялата димяща грамада потъна наполовина в езерото. Пламъци нямаше, димът бързо се разнесе, смесвайки се със слънчевата светлина, и след няколко минути само ситен мраморен прах все още се виеше над огромния безформен куп, който доскоро бе олицетворение на красота и богатство. Не се чуваше никакъв звук. В долината бяха останали само те тримата.
XI
На залез слънце Джон и двете му спътнички стигнаха до високия скалист проход, който бе служил за граница на Уошингтъновите владения, и чак тогава погледнаха назад. В здрача долината изглеждаше спокойна и красива. Те седнаха да доизядат храната, която Жасмин беше взела със себе си в една кошничка.
— Ето! — каза тя, като разстла покривката и нареди сандвичите върху нея. — Не изглеждат ли вкусни? Винаги съм смятала, че на открито храната далеч повече ти се услажда.
— С тази забележка — обади се Кисмин — Жасмин влиза в буржоазната класа.
— А сега — рече Джон нетърпеливо — изпразни джобовете си да видим какви скъпоценности си взела. Ако си подбрала по-големички, и тримата ще преживеем богато до края на дните си.
Кисмин послушно бръкна в джобовете си и изсипа на покривката пред него две шепи лъскави камъчета.
— Не е лошо! — извика радостно Джон. — Не са много големи, но… Чакай! — Изражението на лицето му се промени, когато поднесе един от камъните към залязващото слънце. — Та това не са диаманти! Тук има някаква грешка!
— Божичко! — възкликна стреснато Кисмин. — Каква глупачка съм!
— Това са най-обикновени стъкълца! — извика Джон.
— Да, зная. — Кисмин се разсмя. — Погрешно съм отворила друго чекмедже. Те украсяваха дрехата на една приятелка на Жасмин, която бе дошла да ни гостува. Склоних я да ми ги даде срещу диаманти. Дотогава бях виждала единствено истински скъпоценни камъни.
— И само тях ли взе?
— За съжаление, да. — Тя опипваше замислено лъскавите камъчета. — Но струва ми се, че тези повече ми харесват. Диамантите малко са ми омръзнали.
— Е, няма какво — рече унило Джон. — Ще трябва да живеем в Хадес. И докато си жива, все ще разказваш на жените, които няма да ти вярват, че си сбъркала чекмеджето. За съжаление банковите книжки на баща ти пропаднаха заедно с него.
— Че какво му е лошото на Хадес?
— Ако на тази възраст се върна у дома със съпруга, твърде е възможно баща ми да ме лиши от наследство.
Тук се намеси Жасмин.
— Аз обичам да пера — рече спокойно тя. — Винаги съм си прала сама носните кърпички. Ще пера чужди дрехи и ще ви издържам и двамата.
— В Хадес има ли перачки? — попита наивно Кисмин.
— Разбира се — отвърна Джон. — Както и навсякъде другаде.
— А аз си мислех… че там е твърде топло, за да се носят изобщо дрехи.
Джон се засмя.
— Опитай! — предложи й той. — Преди още да си се появила, ще те изгонят от града.
— А татко там ли ще бъде? — попита тя. Джон я погледна учудено.
— Баща ти е мъртъв — отвърна мрачно той. — А и какво ще прави той в Хадес? Ти го бъркаш с друго място, което отдавна, отдавна не съществува.
След като се навечеряха, те сгънаха покривката и постлаха одеялата си за нощуване.
— Всичко е като някакъв сън — въздъхна Кисмин, загледана в звездите. — Колко е странно, че съм тук, с една-единствена дреха на гърба и със своя беден годеник!