— Най-неприятното мина — каза Пърси, като хвърли поглед крез прозорчето. — Остават ни само пет мили, и то по нашия път, застлан от край до край с разноцветни плочки. Оттук нататък земята е наша. И тук свършват Съединените щати, както казва баща ми.
— Защо, в Канада ли сме?
— Не, не сме. Намираме се сред Скалистите планини на Монтана. Но сега ще прекосиш единствените пет квадратни мили в страната, които не са отбелязани в никаква топографска карта.
— А защо не са? Забравили ли са ги?
— Не — отвърна ухилен Пърси, — на три пъти са се опитвали да ги топографират. Първия път дядо ми подкупил целия щатски топографски отдел, втория път успял да уреди на бърза ръка да се подправят официалните карти на Съединените щати и по този начин спечелил петнадесет години. Последния път беше най-трудно. Баща ми организира работата така, че стрелките на компасите им да показват най-голямата възможна сила на магнитното поле, каквато изкуствено може да се създаде. Освен това поръча специално изработен комплект геодезки уреди, които да дават леко отклонение при измерването, достатъчно, за да остане скрита тази територия, и подмени с тях истинските уреди, които трябваше да бъдат използувани в случая. После отклони една река, а на двата й бряга построи нещо подобно на селище, така че като го видят, геодезите да помислят, че е град, намиращ се на десет мили по-нататък от долината. Има само едно нещо, от което баща ми се страхува — заключи Пърси, — едно-единствено нещо на света, чрез което могат да ни открият.
— Какво е то?
Пърси сниши гласа си до шепот:
— Аеропланите. Разполагаме с шест зенитни оръдия и досега винаги сме се справяли. Имаше обаче няколко смъртни случая, насъбраха се и доста пленници. Разбира се, баща ми и мен това не ни тревожи, но мама и момичетата се разстройват, а и винаги съществува опасността някой път да не успеем да се справим.
Сребристогълъбови облачета, подобни на късчета чинчила, се носеха по озареното от лунния блясък небе и преминаваха бавно край бледожълтата луна, сякаш скъпи източни материи се излагаха на показ пред някакъв татарски хан. На Джон изведнъж му се стори, че е ден и че наблюдава някакви младежи, които летят в пространството над него и сипят оттам брошури и реклами за патентовани лекарства като благи вести на надеждата, отправени към изпаднали в отчаяние, заградени отвсякъде със скали селца. Стори му се, че ги вижда да надничат иззад облачетата и да се взират, да се взират в нещо натам, накъдето отиваше и той. А след това? Дали след това не ги примамваха с хитрост да се приземят, за да ги държат погребани живи до второто пришествие, далеч от всякакви патентовани лекарства и брошури, или пък — ако не се хванеха в клопката — дали някое кълбо дим, последвано от оглушителния трясък на избухващ снаряд, в миг не ги застигаше и не ги поваляше на земята, тъй че да се разстроят майката и сестрите на Пърси? Джон тръсна глава и от полуразтворените му устни се изтръгна глух, беззвучен смях. Каква ли тъмна афера се криеше тука? Какви ли коварни уловки на някакъв ексцентричен Крез? Каква ли ужасна загадка таеше това богатство?
Чинчилените облачета се бяха разнесли и нощта на Монтана сега беше ясна като ден. Големите гуми плавно се превъртаха по настлания с цветни плочи път. Минаха край едно гладко, осветено от луната езеро, за миг потънаха в мрака на прохладна, ухаеща на бор горичка, после излязоха на някаква широка алея сред една поляна и възторженото възклицание на Джон прозвуча едновременно със спокойната забележка на Пърси: „Ето ни у дома.“
На брега на езерото бе разположен огромен красив замък, висок колкото половината от издигащата се наблизо планина. Светлината на звездите искреше върху мраморната му фасада, а задната част на корпуса се сливаше живописно, със съвършена хармоничност и плавност, с гъстия мрак на величествена борова гора. Многобройните кули, изящната ажурна украса на парапетите, ослепителната красота на безчислените прозорци с техните правоъгълници, осмоъгълници и триъгълници от златиста светлина, нежната мекота, с която звездната светлина се преливаше в синкавия полумрак — всичко това накара душата на Джон да трепне като струна. Върхът на най-високата и тъмна в основата си кула бе целият опасан с разположени отвън светлини и от това кулата приличаше на някакво плаващо царство на феите. И докато Джон гледаше прехласнат нагоре, слухът му долови нежните трели на цигулки, изпълняващи такава богата на съзвучия мелодия, каквато той не беше чувал през живота си. След миг колата спря пред широко мраморно стълбище. Нощният въздух бе напоен с уханието на различна цветя. Двукрилата врата на горния край на стълбището се разтвори безшумно, кехлибарена светлина проряза мрака навън и очерта изящния силует на жена с черни, вдигнати нагоре коси, която протегна ръце към тях.