Джон се огледа. Меката наклонена плоскост, по която се бе придвижил, се беше прибрала безшумно на мястото си. Сега той се намираше в друго помещение — седеше в една вкопана вана и само главата му се подаваше малко над нивото на пода. Всичко наоколо — и стените на помещението, и стените на ваната, и самото и дъно — представляваше един син аквариум и като се взираше през кристалната повърхност, върху която седеше, Джон виждаше как сред кехлибарената светлина на множество лампи плуват риби. Те се плъзгаха невъзмутимо дори край разперените пръсти на краката му, от които ги делете само плътният слой кристал. През синьозеленикавия покрив отгоре струеше слънчева светлина.
— Предполагам, сър, че тази сутрин ще желаете банята си с топла розова вода и сапунена пяна, а накрая навярно ще я завършите със студена морска вода.
Негърът стоеше изправен до него.
— Да — съгласи се Джон, като се усмихна простодушно, — точно тъй, моля. — Всеки опит да заръча банята според изискванията на собственото си бедняшко жизнено равнище би изглеждал превзет и неестествен.
Негърът натисна някакво копче и изведнъж започна да вали топъл дъжд, като че ли отгоре, но след миг Джон откри, че той всъщност изтичаше от едно резервоарно устройство, поставено встрани. Водата стана бледорозова на цвят, а от четири миниатюрни моржови глави, монтирани в ъглите на ваната, бликнаха струи течен сапун. Около дузина малки веслени колела, прикрепени към стените на ваната, за миг разбиха сапунената вода на искряща, лека като въздуха дъгоцветна пяна, която го обви нежно, а лъскавите й розови мехурчета започнаха да се пукат около него.
— Да включа ли киноапарата, сър? — предложи почтително негърът. — Днес е зареден с комедия, но ако желаете, бих могъл веднага да я сменя с нещо по-сериозно.
— Не, благодаря — отказа Джон любезно, но категорично. Той твърде много се наслаждаваше на банята си, за да изпитва нужда от други развлечения. И все пак развлечението не закъсня. Само след миг вече се вслушваше внимателно в звуците на флейти, долитащи някъде отвън. Флейтите изпълняваха бавно някаква мелодия, която се лееше подобно на водопад — свежа и зелена като самото помещение, — и съпровождаха едно игриво пиколо, чиято партия беше по-нежна и по-крехка от сапунената дантела, която го покривате и му доставяше такова удоволствие.
След един укрепителен душ със студена морска вода, последван от друг със студена сладка вода, Джон излезе от ваната. Черният слуга веднага го загърна в мек пухкав халат, сложи го да легне върху кушетка, покрита със същата материя, и го разтри със спирт и благовонно масло. После го настани в едно луксозна кресло, за да го обръсне и подстриже.
— Мистър Пърси ви чака във вашата всекидневна — рече негърът, когато привърши тоалета му. — Аз се казвам Гигсъм, сър, и ще се грижа за мистър Ънгър всяка сутрин.
Джон влезе в обляната от слънчева светлина всекидневна, където вече го чакаха закуската му и самият Пърси, който седеше в едно кресло и пушеше, облечен в елегантен къс голф от бяла ярешка кожа.
IV
А ето и самата история на семейство Уошингтън, както накратко я разказа Пърси на Джон по време на закуската.
Бащата на мистър Уошингтън бил от Вирджиния и пряк потомък на Джордж Уошингтън и лорд Болтимор. Краят на Гражданската война го заварил като двайсет и пет годишен полкови командир, собственик на една изтощена вече плантация и на хиляда долара в злато.
Фиц-Нормън Кълпепър Уошингтън — така се наричал младият полкови командир — решил да подари имота си във Вирджиния на своя по-млад брат и да замине на Запад. Подбрал две дузини от най-преданите си чернокожи, които, разбира се, го боготворели, и купил двайсет и пет билета за Запад, където възнамерявал да вземе земя на тяхно име и да разработи една скотовъдна и овцевъдна ферма.
След като бил прекарал вече близо месец в Монтана и работите му не отивали на добре, той съвсем случайно направил своето голямо откритие. Яздейки веднъж из планината, загубил пътя си и тъй като цял ден не бил хапвал нищичко, започнал да огладнява. Не носел пушката си и се принудил да подгони с голи ръце една катеричка. Докато я гонел, забелязал, че тя държи в устата си нещо лъскаво. И тъкмо преди да се скрие в дупката си — провидението не било отредило тази катеричка да утоли глада му, — тя изпуснала своя товар. Фиц-Нормън седнал да обмисли положението си и изведнъж нещо искрящо в тревата до него привлякло погледа му. В миг той забравил глада си и спечелил сто хиляди долара. Катеричката, която с досадна упоритост отказала да му послужи за храна, му подарила един огромен диамант.