Диамантът на Венеция [bg]

Кейти Хикман Диамантът на Венеция Тайната порта #2

Тази книга се посвещава на дъщеря ми Мади.

A'az ma yutlab -

Желанието на моето сърце.

Тази книга е художествено произведение. Имената, персонажите, местата и събитията са продукт на авторовото въображение или са използвани свободно с литературна цел. Всяка прилика с действителни събития, места или хора, живи или мъртви, е напълно случайна.

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

1603 година

За давенето се говорят какви ли не неща.

Казват, че е бавен начин да умреш. Че е като сън. Че пред очите ти се изтъркулва целият ти живот, докато преминаваш в нищото или в отвъдното. Макар че след това, когато всичко свърши, тя изобщо не проумяваше как някой би могъл да си помисли всичко това.

Защото никой не ти казва, че най-важното при давенето е звукът. Не звукът от разбиващите се над главата ти вълни. Нито звукът от тихото скърцане на лодката и полюшването й във водата, нито приглушените гласове на гребците — Хайде, момчета! Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще си приберем по домовете си! — нито дори оглушителният прилив на водата, ревяща в ушите ти. А звукът от собствения ти глас, жалостиво умоляващ, плачещ — Не така, не в чувала, моля ви се, не така, по-добре първо ме убийте! — нареждащ, отново и отново, даже във водата, докато накрая като че ли звукът от собствения ти глас е онова, което те задавя и задушава. Сигурно затова тя вече не говореше. Оттогава насам не бе проговорила. Не и сега, когато всичко свърши. Не и сега, когато тя беше преминала в отвъдното.

ВТОРА ГЛАВА БРЕГОВЕТЕ НА ЮЖНА ИТАЛИЯ

1604 година

Селото, до което стигнаха, се стори на жените едно от най-бедните, на което бяха попадали в тази и без това болезнено бедна земя.

Въпреки че бяха пътували цяла нощ, за да стигнат дотук, когато рано сутринта се озоваха в него, те моментално разбраха, че са допуснали огромна грешка. Селището беше не толкова село, колкото няколко рибарски колиби, скупчени край безрадостния бряг подобно на шепа изсъхнали миди. Откъм морето колибите най-вероятно приличаха по-скоро на купчина останки от корабокрушения, изсъхнали и избелели от слънцето, събрани заедно от приумиците на прилива — каквито всъщност се оказаха при по-внимателен оглед. Нищо повече от парчета изпочупени корабни дъски и парцали.

По стар навик жените спряха в покрайнините на селото и огледаха притеснено крайната си цел. Тук църква нямаше, нямаше даже параклис — само един каменен кръст, поставен край пътя на входа на селото и украсен като простичък олтар с цветя и изображение на Дева Мария, изрисувано грубо върху парче тенекия. Над кръста висяха няколко оброчни амулета, приличащи на жени с корони на главите, които подрънкваха леко, люлени от вятъра. Наблизо се виждаха руините от някакви постройки, които изглеждаха така, сякаш някога са били сериозни сгради. Покривите им бяха пропаднали навътре и измежду гниещата слама се подаваха почернели греди, стърчащи като счупени кости. Но тук-там сред съборените стени се виждаше по някой каменен трегер или резбована каса на врата — свидетелства за значително благосъстояние в някоя отдавна отминала и отдавна забравена епоха.

Две от децата — близначки на осем-девет години, скочиха от каруцата, в която се бяха возили досега, и се втурнаха една след друга подобно на нишка живак сред порутените дворове. В ярките си роклички те приличаха на пеперуди. Мариам, водачката, ги повика строго обратно.

— Защо ги пускаш да тичат така бясно? — обърна се тя към майка им, жена с тъжно, бледо лице, която седеше до нея на капрата на каруцата.

— Че какво лошо могат да сторят? Нека потичат малко — отвърна тихо другата жена.

— Просто ги извикай да се връщат! — отсече смръщена Мариам. — Тръгваме си.

— Ама нали току-що пристигнахме…

— Погледни! — скастри я Мариам и посочи към дървена врата, увиснала на пантите си.

Елена веднага го видя — кръста, изрисуван грубо с вар. Сърцето й претупа.

— Накараха ни да дойдем в чумаво село?! — възкликна.

— Това обяснява доста неща, не мислиш ли? — промърмори Мариам и кимна по посока на пустото село.

— Но те нали казаха…

— Няма значение какво са казали! За нищо на света няма да останем тук! — отсече Мариам и скочи от капрата. Даже съвсем боса тя беше с цяла глава по-висока от повечето мъже. Раменете и гръдният й кош не отстъпваха на височината й. В ръцете й тежките поводи на коня бяха като детска играчка.