— Карю! — обърна се умолително към него едрият мъж. — Какво си мислиш, че правиш? Та те ще ни разкъсат, не виждаш ли? — Огледа се, вече съвсем искрено уплашен.
Но Карю само приближи устни до ухото на Амброуз и прошепна толкова тихо, че само той да го чуе.
— Да знаеш, че ако те не го направят, ще го направя аз! — промърмори мило. — И това е само началото!
— Какво… Надхвърляш правомощията си! Да знаеш, че ще кажа на Пиндар! Ще накарам да те пребият с камшик… да… да…
— Защо не ми предаде съобщението? — прекъсна го безцеремонно Карю.
— Какво? — зяпна срещу него Амброуз. — Какво съобщение? — изтърси накрая. — Не знам какво…
— О, много добре знаеш! — изсъска безмилостно Карю. — Защо не ми предаде съобщението, Амброуз? Знаеш ли, мисля, че Констанца беше напълно права за теб! — допълни бавно. — Ти знаеш тайните на всички ни, нали? Но никой от нас не може да бъде сигурен на чия страна всъщност си!
Мисълта за стореното от Амброуз изпълваше Карю с такава убийствена ярост, че едва се сдържаше да не му извие врата още там, на място. Но ако му беше писано да бъде ограбен (макар и временно) от удоволствието да смачка големия нос на Амброуз на каша и да превърне голямата му плешива глава в яйчени черупки между ръцете си, то бе само защото в момента му се предоставяше друга възможност, възможност за още по-болезнено наказание.
Не можеше да има никакво съмнение какво точно има в ковчега. Имаше една и само една причина, поради която Амброуз би могъл да иска толкова силно подобно нещо — че ковчегът съдържа бебето русалка, за което Амброуз копнееше от толкова време. Но той знаеше, че ако иска да постигне нещо, трябваше да действа бързо.
— Не си мисли, че не знам какво правиш! Не си мисли, че не знам какво има в онзи ковчег! Ще те разкъсам на парчета, Амброуз — прошепна Карю в ухото му, — но преди да го направя… — посочи към жените, все така скупчени пред вратата на църквата — ще направя друго, което ще бъде още по-болезнено за теб!
— Почакай, не! Не толкова бързо! Ти не разбираш… Нямаш представа какво ми струваше да стигна дотук! — И погледна към Бочели, който ги наблюдаваше объркано. — Русалката е истинска, повярвай ми! Досега никога не е имало такава като нея! Струва цяло състояние, Джон! — Вече се молеше. Вече не се смееше. Лицето на Амброуз беше разкривено от смесица между страх и алчност. — Струва един царски откуп! Повече дори от „Синевата на султана“!
— Това е единственото, което те интересува, нали? Какво ще правиш с него, Амброуз? С мъртвото дете?
— Дете ли? Какви ги приказваш, за бога? Та това е изрод…
— Тези нещастни жени там очевидно не мислят така — отбеляза Карю и посочи жалката групичка пред църквата. — Те възнамеряват да му направят истинско погребение. А ти какво смяташе да правиш с него, Амброуз? Да го сложиш в буркан като кисела краставичка ли? Или да го осолиш като свински бут? Какво биха си помислили добрите граждани тук, а? На бас, че не са чували за твоите шкафове и колекции, нали? Искаш ли да ги попитаме?
— Недей! — изрече Амброуз с треперещ глас.
Но Карю вече крачеше по посока на църквата. Перспективата да изгуби съкровището си подейства на Амброуз като кофа студена вода. Обърна се към Бочели, който стоеше до него, зяпнал от изумление, и изсъска:
— Виждаш ли онзи мъж там?
Бочели кимна.
— Отърви се от него!
Бочели го изгледа безстрастно и промърмори:
— Ама, синьор…
— О, просто го направи, човече! Не ме интересува как! — После прошепна в ухото му: — Ако се наложи, просто го убий!
Когато Мариам видя Карю да върви към нея, тя нямаше никаква представа, че той не им мисли лошото. Опита се да проследи разговора между двамата мъже, но по-голямата част от него се оказа на език, който тя не разбираше.
Мариам стоеше пред църквата и слушаше, притиснала малкия ковчег към гърдите си. Въпреки че за нея кутията тежеше не повече от торба зърно, през последните минути стана доста по-трудна за удържане отпреди. Една от ръцете й и пръстите й изтръпнаха. Усещаше как малкият ковчег започва да й се изплъзва. Елена дърпаше ръкава й — Мариам я виждаше как е вдигнала глава към нея и се опитва да й каже нещо, но тя не я чуваше. Опита се да й отговори, но от устата й не излезе и думица. В ушите й се появи странно жужене.
Тълпата беше станала толкова голяма, че почти беше изпълнила площада. Виждаше лицата им, разкривени от страх и омраза. Виждаше как устните им се движат, виждаше жилите на вратовете им. Но беше изпълнена със странното усещане, че навсякъде около нея цари тишина.