Тишината беше първото нещо, което Мариам забеляза, когато стигнаха до лагуната. След толкова седмици, прекарани в открито море, тук водата беше като стъкло. Бреговете бяха потънали толкова дълбоко във водата, че островите приличаха на салове. Никакъв повей на вятър. Платната на корабчето им увиснаха безполезни. Единственият звук беше от бавното загребване на веслата.
Бяха почти в пределите на града, когато бебето почина. Случи се рано сутринта — утро, обагрено от такава красота и изящност, каквато Мариам никога досега не беше виждала. Точно тогава стоеше на палубата с детето в скута си, потънала в съзерцание на природното чудо. Когато сведе очи, видя, че спящото бебе се беше събудило. Загърна го нежно там, където пелената му се беше отвила. Плъзна големия си, несръчен пръст по миниатюрната главица, там, където растеше косата му, пухкава като глухарче. Бебето обърна глава, търсейки гръдта на майка си — от устата му не излезе никакъв вик, само тихо издихание. Гърлото на Мариам се сви.
— Виж, агапи моу, виж! — промърмори. — Почти стигнахме! Ще намерим доктор, който да ти помогне… Един от моряците знае едно място…
Положи големи усилия да не си спомня думите на Елена, като ги избута с все сили назад в ума си.
Положението не е много добро, Мариам, трябва да се подготвиш! Детето вече е твърде слабо, дори за да яде! Не му остава още дълго. Все още чуваше тъгата в гласа на Елена, самата тя изгубила две деца още като бебета. Не трябва да виниш майката! Ужасно е да знаеш, че детето ти ще умре, пък било то… и такова като това. Такава е Божията воля, Мариам. Елена беше сложила ръка на рамото на Мариам. Но ще има и други!
„Но не и за мен! — искаше да изплаче Мариам. — За такива като мен няма Бог! И аз няма да имам други деца!“
Беше ли изговорила наистина тези втрисащи, богохулствени думи? Беше ли ги изрекла на глас? Може и да беше. Даде си сметка, че вече не й пука кой какво знае. Можеха да й се смеят, колкото искат. Виждаше отвращението по лицата им, когато сваляше подгизналите парцали на бебето, за да го преповие, долавяше ужаса им, когато погледнеха към неговия недъг. Но за Мариам това нямаше никакво значение. Тя виждаше само съвършени крачета, десет съвършени пръстчета и ноктите върху тях като люспици седеф.
Но сега, когато наближаваха града, вече усещаше скута си като празен.
— Почти стигнахме, сладкото ми, ще намерим някой да ни помогне, ще видиш! Аз няма да се предам, никога няма да се предам!
Мариам подаде внимателно пръста си и усети малкото юмруче, по-меко и от облак, как се сключва около него, и осъзна, че никога през живота си не се беше чувствала така.
Едва я понасяше — болката от толкова много любов.
Чу вика на един от моряците и, като вдигна очи, го видя как сочи към хоризонта. Първоначално не видя нищо. В далечината имаше високи планини, изправени като стражи зад града. Върховете им бяха все още покрити със сняг. Но непосредствено пред тях имаше само мъгла и стъклената вода на лагуната със същия цвят като небето. Мъжът пак извика и посочи към нещо, но Мариам все така не виждаше нищо. Ято птици прелетя над корабчето им със самотен вик, а после птиците започнаха една по една да се гмуркат във водата или да се плъзгат леко по повърхността й.
А после, внезапно ето го и него. Мъглата леко се раздели и в далечината най-сетне се открои легендарният град, проблясващ в розово и златно насред утрото, град, който в този момент й се видя като населен с ангели, а не с човеци.
Когато отново сведе очи, миниатюрните гърди на бебето не помръдваха. Очичките му бяха отворени, но повърхността им беше стъклена и безизразна. Наложи се и четиримата моряци да се включат, за да я удържат, за да може Елена да поеме от ръцете й починалото дете.
А сега, докато наблюдаваше как площадът пред нея се изпълва с все повече хора, Мариам ставаше все по-неспокойна и тревожна.
Мислеше си, че е проявила голяма хитрост, като е подмамила Бочели да й даде два коня, но сега осъзнаваше, че всъщност е било точно обратното. Измамената е била самата тя. Наистина беше прекалено лесно. Малкото корабче, пристигнало точно навреме, безрезервната готовност на моряците да откарат жените чак до Венеция. Та те дори знаеха, че бебето трябва да се занесе в Болницата за нелечимите! Но Мариам си даваше сметка за всичко това едва сега. Както и за факта, че през цялото време е била просто неволна пионка в нечий чужд план.