А сега, когато Карю се насочи към нея, тя изобщо не го видя — вместо него видя лицата на онези мъже от преди много години, лицата на нейните мъчители.
Мариам побягна.
Все така стиснала здраво малкия ковчег, тя се спусна невиждащо през тълпата. Мъже и жени се разбягаха или падаха на земята, блъснати от нея. Докато бягаше, тя виждаше движението на устните им, опънатите жили на вратовете им, но иначе светът около нея беше потънал в гробовна тишина. Единственият звук, който чуваше, бяха ударите на собственото й сърце.
Побягна към задната част на църквата, опитвайки се да открие уличката, която да я отведе обратно до оспедале, но зави погрешно. Мина по малък мост над някакъв канал, но тогава осъзна, че никога не беше стъпвала тук. Пред нея имаше два пътя. Мариам се поколеба и накрая мина под арката вляво. И се озова в задънена улица.
Пред нея нямаше нищо друго освен вода. Мъжете вече бяха на няколко крачки зад нея. Нямаше накъде да бяга, нямаше изход. С някакво шесто чувство по-скоро чувстваше, отколкото чуваше техните стъпки. Обърна се и забеляза проблясък на стомана в ръката на Бочели.
И тогава разбра какво предстои, разбра, че ще й се наложи да се бие. Дали бяха довели с тях и кучета? Няма начин наблизо да няма и кучета. Усети в устата си вкус, който не можа да определи и за момент си помисли, че ще повърне. Покосена от скръб и в напълно объркано състояние, на Мариам започна да й се струва, че пак носи рогата. Разтърси наляво-надясно голямата си глава, но вече нямаше никакъв смисъл — беше като ранено животно.
Не беше успяла да спаси бебето в краткия му, неспокоен живот. Но знаеше, че макар да се наложи да се прости и с последния си дъх, сега ще го спаси, няма да позволи на онези мъже да я хванат.
Каквото и да стане, те нямаше да й отнемат бебето. Беше си обещала, нали?
Кълна се.
В живота си.
Но когато се обърна към тях, Мариам осъзна, че не й бяха останали никакви сили за борба. Беше й необходим само един миг, за да реши какво да направи. Все така стиснала здраво миниатюрния ковчег, тя скочи.
Мариам и бебето русалка паднаха като камък. Тъмнозелените води на лагуната ги погълнаха.
ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Когато Карю дойде на себе си, църковните камбани биеха. Той лежеше в усойна уличка без изход. Вонята на урина по земята го удари в носа. Усети в тила си зловеща, пулсираща болка.
В първите няколко минути нямаше представа къде се намира. Вдигна бавно ръка и опипа тила си, където под гъстата му коса вече беше избила яйцевидна подутина.
Отнякъде до него достигна плач. Не идваше от много далече.
Озърна се. Малко по-нататък, на кея стоеше жена, загледана невиждащо във водите на канала Джудека. Когато го забеляза, че се размърдва, тя обърна към него подпухналото си от плач лице.
Карю установи, че не е в състояние да издаде никакъв звук. Така двамата стояха и се гледаха безмълвно — двама оцелели от корабокрушение.
Жената се отпусна на земята и покри с ръце лицето си.
Карю се изправи до седнало положение. Дрехите му бяха напълно подгизнали. Ушите му бучаха.
Постепенно спомените започнаха да се завръщат. Спомни си сцената пред вратите на църквата на онзи площад, малката групичка жени, скупчили се там, неочакваната поява сред тях на Амброуз и на другия мъж, който като че ли работеше за него. А после жената (която в началото той бе взел за мъж), по-висока и по-грозна от всичко, което беше виждал през живота си, с миниатюрния ковчег под ръка бягаше…
— Какво стана с тях? — подвикна на жената до кея, но тя като че ли изобщо не го чу.
Карю се озърна и потрепна. Болка имаше и в ребрата му, не само в тила, сякаш някой го беше ритал в гърдите.
— Как се казваш?
Жената вече плачеше беззвучно, но изрече тихо:
— То онома моу инаи Елена. Елена.
— Елена — защо изобщо беше попитал? Каква полза можеше да има от това? В този момент той си спомни, че на площада с нея имаше две деца. — Къде са твоите дъщери?
— Изпратих ги обратно в оспедале — отговори жената и безпомощно сви рамене. — Все някой трябваше да каже на майката.
— Майката ли?
— Майката на мъртвото дете.
Карю обмисли чутото.
Елена вдигна очи и продължи:
— Майката не може да ходи… Краката й… — като че ли нямаше сили да говори. — Вече си спомня някои неща, но точно за това — не.
Исусе Христе! Карю затвори очи. Но какво изобщо правеше тук, за бога? Захвърлен и мъртъв в някоя забравена от бога уличка. Все едно чу гласа на Пол в главата си. Е, нищо изненадващо.