Но той не трябваше да остава. Какво го интересуваха тези жени, някакво си мъртво дете? Тук нямаше нищо за него. Той и без това беше на път за манастира. И вече щеше да е стигнал, ако Амброуз му беше предал съобщението. Опита се да се раздвижи, но болката беше твърде голяма.
Амброуз! Амброуз и неговата безценна русалка! Е, вече няма да може да сложи ръка върху нея. При мисълта за това как ли е изглеждала физиономията на Амброуз, когато е разбрал, че русалката я няма, Карю се разсмя. А после веднага спря, примигвайки от болката в ребрата.
Реши да остане тук още съвсем мъничко, преди да стане. Без да отваря очи, извика на жената:
— Къде отидоха… онези двама мъже? Видя ли къде отидоха?
Когато тя не отговори, той пак отвори очи и видя, че жената, Елена го наблюдава. Зад потъналото й в скръб лице се четеше интелигентност. Двамата останаха така за момент, вторачени в сиво-зелената, мазна вода.
— Онзи мъж Бочели. Мисля, че той се опита да те убие — изрече тя след известно време.
— Онзи с кожената торба ли?
— Да, същият.
Бочели. Значи така се наричал мизерникът.
— Накара го обаче другият. Онзи с жълтия тюрбан. Аз ги гледах. Той те удари отзад и ти падна в канала. Опитваше се да попречиш на Мариам да скочи.
Карю се втренчи в нея. Значи Амброуз все пак се беше опитал да го убие. Този факт му се стори едновременно невероятен, но и напълно възможен — Амброуз да стори нещо подобно. Въпросът обаче беше: защо?
— Мъжът с жълтия тюрбан, така ли? Сигурна ли си?
— Да. Дебелият. Той даде на Бочели ножа си… — от гънките на странната си дреха с дълги ръкави, която носеше, жената извади малка кама с костна дръжка. — За щастие, аз успях да му я измъкна — добави простичко, — затова той използва тояга.
А после, с едно едва доловимо движение камата, която тя държеше върху дланта на ръката си, за да я покаже на Карю, сякаш се стопи във въздуха. Изчезна.
В продължение на няколко секунди Карю беше твърде слисан, за да каже каквото и да било. Накрая рече:
— Как го направи?
— Съжалявам — направи опит да се усмихне Елена. — По навик — и пред изумения поглед на Карю камата отново се появи.
— С това си изкарвам хляба.
— Изкарваш си хляба ли? Не разбирам.
— Ние сме акробатична трупа, съставена изцяло от жени… — отговори тя тъжно. — Макар че вече не знам какво ще стане с нас, след като Мариам… — Свъси чело, като че ли пак щеше да се разплаче, но успя да се овладее и продължи: — Моят номер в представлението ни са илюзиите. Просто панаирджийски номера — усмихна се лекичко. — Веднъж даже играхме пред султана. В Константинопол.
— Сериозно? — изрече той, но без особен интерес. После се смръщи от болка и отпусна глава върху коленете си.
Константинопол. Вече започваше да мисли, че ненавижда дори самото име на този град.
— Трябва да сложиш нещо на главата си — рече по едно време Елена.
— Все още съм жив, нали?
— А какво се е случило с ухото ти? — добави тя смръщено.
Ухото му. Боже! Беше забравил напълно за ухото си.
— Можеш да дойдеш с мен в болницата, ако искаш — изрече колебливо тя, сякаш разчела мислите му. — Там можем да намерим вода и аз да ти промия раните.
— Много благодаря, но не — рече Карю и с огромно усилие се изправи на крака. Последното, което искаше, беше да се забърква още повече с тези жени. — Жилището ми е зад ъгъла… мисля… наблизо… — допълни неопределено. Зави му се толкова силно свят, че едва не падна обратно на земята. Подпря се на близката стена, за да се задържи. — Е, значи сбогом. Съжалявам за приятелката ти.
Знаеше, че би трябвало да поразпита жената за времето, прекарано в Константинопол, но в мига, в който тази мисъл се появи в главата му, беше заменена от друга — споменът за онова, което Пиндар беше сторил с ухото му.
Хареми. Скъпоценни камъни. Силия Лампри и такива като нея. Всички да вървят по дяволите! Усети, че започва да му прилошава. Защо изобщо да продължава да се тревожи за тях? Да вървят на майната си, цялата пасмина! Нека Пиндар сам да се оправя!
— Е, значи сбогом — повтори и вдигна нестабилно ръка към жената. Но тя като че ли изобщо не го чу. Изглеждаше толкова самотна, с издълженото си бледо, подпухнало от сълзи лице, все така седяща на ръба, сякаш не можеше да повярва, че гигантската й приятелка я няма, сякаш се надяваше тя всеки момент да се появи над водите.
Какво ли щеше да стане сега с нея и с двете й момиченца? Дали трупата щеше да се разпадне? Дали няколко панаирджийски номера щяха да бъдат достатъчни, за да ги хранят, или тя щеше да бъде принудена да прибегне до други професии, за да оцелеят? Карю беше виждал жени като нея из цяла Европа и отлично знаеше каква може да бъде съдбата й.