Е, в крайна сметка това не му влизаше в работата. Той не смяташе да се замесва. Щеше да се опита за последен път да влезе в манастира, а след няколко дена щеше да си замине. В далечината, в другия край на водното пространство, се виждаше остров Джудека с църквите и красивите си градини. Запита се дали Констанца е все още там, дали щеше да я види отново. По натоварения воден път около тях сновяха гондоли и други лодки. Обикновеният живот продължаваше, като че ли нищо не се беше случило.
Без да казва дума повече, Карю се обърна и пое бавно по пустата уличка по посока на църквата. Зад себе си чу глас.
— Кириос — подвикна жената след него. — Онзи мъж Бочели…
Колкото и да не му се искаше, Карю спря:
— Какво за него?
Никога през живота си не се беше чувствал толкова изнемощял.
— Знаеш ли къде мога да го намеря?
— След онова, което ми каза, аз бих стоял далече от него, ако бях на твое място.
— Той е лъжец и крадец! — Гласът й беше толкова тих, че той едва го чуваше. Фъфлещ, почти неразбираем.
— Както и много други неща — отбеляза кисело Карю.
Но Елена пак не го чу — толкова беше потънала в собствените си мисли.
— Майката на бебето…
— Какво за нея? — Нетърпението му нарастваше.
— Той го е откраднал от нея, сигурна съм! — изрече тя с неочаквано ожесточение. — Той е бил, няма кой друг да е бил!
Карю нямаше представа как да тълкува това, затова не отговори.
— Тя не си спомня какво е — Елена беше толкова пребледняла, че приличаше на призрак. — Но не спира да го търси… — Вдигна очи към него и тъжно поклати глава. — Тя спомена някакво име, но аз не виждам никакъв смисъл в него…
— Нищо никога няма смисъл — промърмори Карю, но по-скоро на себе си. — Обикновено е така.
Обърна се и пак тръгна по уличката. В съзнанието му изплува лицето на Анета — единственото му желание беше да я види. Да бъде далече от цялата тази грозота.
— Господине… — дочу гласа й той, подвикващ след отдалечаващата му се фигура. — Моля ви, господине, почакайте…
Но изражението й на неподправена болка внезапно стана нетърпимо за него. Като се престори, че не я е чул, Карю продължи да върви.
ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Дзуане Мемо постави в средата на масата торбичка от черно кадифе.
— Милейди, господа… — огледа малката осмоъгълна стая, а после групата играчи, всеки от тях добре маскиран, събрани тук заедно за първи път. Когато се увери, че е привлякъл вниманието на всички присъстващи, той бавно изсипа съдържанието на черната торбичка на масата. От нея се появи друга, по-малка, незначителна на вид торбичка от розово кадифе и тупна в центъра на масата.
За момент в стаята се възцари тягостна тишина. Тишина, породена от толкова силно очакване, че сякаш никой от присъстващите не можеше да си поеме дъх. Зад маската си Пол Пиндар усети как косъмчетата на тила му щръкват.
Беше чакал толкова дълго за този момент! После видя как Мемо вдига розовата торбичка и я претегля внимателно на дланта си. В продължение на няколко секунди домакинът не продума нищичко — просто държеше торбичката пред насъбралата се около масата група. Ръката му леко потреперваше.
— Милейди, господа — повтори тихо и огледа всеки от тях поотделно, — представям ви „Синевата на султана“!
Из стаята премина шепот, подобен на колективна въздишка. Под светлината на стотици свещи диамантът светеше, проблясвайки в странни нюанси — ту с цвета на леда, ту на луната, но блясъкът беше толкова чист и толкова ярък, че човек оставяше с впечатлението за някакъв източник на светлина, заровен дълбоко в камъка. Пол осъзна, че сега диамантът изглежда двойно по-ослепителен отпреди.
В този момент в малката стая се появи слуга и прошепна нещо в ухото на Мемо.
— Моля да ме извините, господа — поклони се Мемо. — Налага се да изляза, но няма да се бавя.
С излизането на домакина в стаичката се възцари неловка тишина.
Играчите бяха шестима — петима мъже и, за огромна изненада на Пол, една жена. Всеки от тях беше прецизно маскиран. Сборът от печалбите им в играта примеро, в комбинация с десетки хиляди дукати равностойност в имоти или пари, които Мемо беше изискал като аванс за голямата игра, щяха да служат като гаранция, за да компенсират изумителните загуби, с които всички освен един от тях щяха да се сблъскат тази нощ. Дзуане Мемо не оставяше нищо на случайността.