Внезапно маскираните фигури, стоящи до този момент мълчаливи и неподвижни като восъчни манекени, оживяха. Започнаха да си шепнат един на друг, но много тихичко, като заговорници. Само Пол Пиндар, облечен по традиция изцяло в черно, не се включи в разговора — предпочиташе просто да слуша, за да научи колкото му бе възможно повече за противниците си тази нощ.
Първият, който заговори, беше човекът, седящ вдясно от Пол.
— В името на всички светни — рече, — виждали ли сте някога през живота си подобно чудо? Триста карата, моля ви се!
Пол огледа внимателно съседа си през процепите на своята маска. На палеца на едната си ръка той носеше тежък златен пръстен с монограм за печат върху него. Значи беше възрастен човек, а по тона на гласа му — вероятно патриций. Любител на хубавите неща. Съдейки по качеството на дрехите му — финият лен на долната му риза беше обшит със златна нишка — най-вероятно аристократ, разполагащ с трупаните столетия богатства на някаква древна венецианска фамилия, за да ги пилее свободно на хазарт.
— Триста карата ли казахте? Та „Синевата на султана“ е цели триста двайсет и два карата! Претеглиха го пред очите ми! Перфектен диамант, безупречен, невероятен… — изрече втори играч, като поклати глава, неспособен да продължи от вълнение.
— Онова, което аз искам да знам обаче е как Мемо е успял да го докопа! — обади се трети играч, поклащаш се в стола си на отсрещния край на масата.
— Чрез някакъв голям дълг от хазарт, разбира се, как иначе да го докопа! — отсече с абсолютна убеденост първият играч. — Някакъв глупак го е изгубил на карти!
— Изгубил е „Синевата на султана“ на карти?! — възкликна третият играч, седящ почти точно срещу Пол. Изсмя се презрително и допълни: — Трябва яката да е бил загазил!
Макар и приглушен от маската, тембърът на гласа му, както и много по-елегантното му тяло подсказваха, че той е доста по-млад от първите двама. Пол го огледа внимателно през процепите на маската си. Този по-млад играч също разполагаше с всички външни белези на потомствен благородник, както и с типичното високомерие. Пол познаваше отлично този тип хора, беше играл с такива предостатъчно — млади мъже, повечето от тях още момчета, пилеещи безгрижно богатствата, които дори още не са наследили.
— Той е прав. Откъде да сме сигурни, че диамантът не е откраднат? — каза вторият играч.
— Ха! Че какво значение има? Онова, което искам да знам обаче, е защо Кавалера не желае да го задържи! — обади се четвъртият играч, единствената жена сред тях — куртизанка с ниско изрязаното деколте на нейната професия и с типичната пищна, крещяща прическа — два рога от коса, поставени от двете страни над челото. Пол напрегна слух, за да чуе по-добре гласа й, чудейки се дали няма да може да я познае, дали не я е срещал покрай Констанца — но през маската гласът й беше твърде променен, за да бъде разпознат. И Пол си каза, че тя, както и първите двама играчи, са му напълно непознати.
— Какво? Дзуане Мемо да задържи „Синевата на султана“?! — провикна се презрително мъжът с пръстена на палеца. — И какво би правил с подобен камък мъж като него? За него „Синевата на султана“ няма никаква стойност. Дзуане не вижда никаква полза в красотата. Единственото ценно нещо за него са парите!
— Но да притежаваш „Синевата на султана“… Този камък струва цяло състояние! — През маската гласът на куртизанката звучеше така, сякаш в тази пълна със свещи стая е останала без дъх.
— Но какво би могъл да направи Кавалера с него, а? — подметна презрително старецът с големия пръстен. — Сам по себе си, диамантът не струва нищо в неговите очи — изсмя се. — Точно в това е проблемът, мадам — „Синевата на султана“ струва едновременно и всичко, и нищо!
— Значи в такъв случай е без всякаква стойност, така ли? — обади се младият аристократ, облегна се на стола си и опъна дългите си крака под масата. — Не че ми пука, разбира се — махна надуто с ръка. — Аз съм тук заради играта, а не заради някакво си цветно стъкълце!
Под масата Пол усети вибрациите на единия крак на младежа, почукващ непрестанно върху другия. Значи не е толкова безгрижен, колкото се прави. Не беше необходим кой знае какъв опит, за да се разбере, че младежът играе внимателно репетирана роля, а под маската си е като навита пружина от нерви. Значи щеше да допусне фатални грешки.
— Не, сир — дойде хладният отговор на възрастния мъж. — Не исках да кажа, че камъкът е без всякаква стойност. Имах предвид, че е безценен!
— Онова, което негова светлост иска да каже, мадам, е, че диамантът струва точно толкова, колкото човек е готов да плати за него — обади се съседът на Пол отляво. От относителната строгост на облеклото и от лекия му акцент Пол заключи, че той е търговец като него.