Сега този търговец се обърна към куртизанката, която седеше вляво от него, учтиво с думите:
— Чух, че Кавалера се опитал да намери купувач за камъка, но никой не искал да го купи от него.
— А аз чух, че искал да се отърве от този диамант колкото е възможно по-бързо — изрече младежът, въртящ се неспокойно на стола си. — Страхува се, че Съветът ще научи за това ридото. Според някои съветниците вече знаят и всеки момент могат да затворят игралните зали. Знаете как е в нашата Венеция. Всички знаят за камъка, но всички си мълчат. Бих се обзаложил, че най-големият страх на Мемо е да не го докопат, преди да е успял да се отърве от диаманта! Точно затова уреди толкова бързо тази игра.
— Не достатъчно бързо, ако питате мен. Колко още ще ни кара да чакаме, а? — намеси се нетърпеливо възрастният благородник. — Къде изобщо изчезна този идиот?!
Обърна се и проточи врат по посока на тежките завеси на входа на малката стаичка — но от Мемо все още ни вест, ни кост.
В продължение на няколко минути в стаичката отново се възцари тишина. В средата на покритата с черно кадифе маса пред тях лежеше диамантът, сгушен в розовото си легло.
Само още един играч освен Пол засега не беше казал нищо. Шестият на тази маса беше тъмнокос младеж със златна маска, още по-млад (ако изобщо беше възможно) от своя люлеещ се на стола съсед, който пък седеше точно срещу Пол, между куртизанката и младия благородник. Сякаш в някакъв транс този последен играч сега протегна ръка, за да вземе диаманта, поставен върху розовата торбичка, и сигурно щеше да го направи, ако куртизанката съвсем навреме не го беше цапнала през ръката.
— Луд ли сте, синьор? — възкликна ужасено тя. — Никой ли не ви е казвал за проклятието? Само законният собственик на диаманта може да го докосва! Иначе носи сфортуна — много лош късмет!
— Ха! Обръщате внимание на глупави суеверия, така ли? — обади се презрително възрастният мъж с пръстена на палеца.
— Всички сме ги чували — рече търговецът. — Камъкът носи невероятен късмет на човека, който го притежава, но дали е лош или добър, никой не може да каже — сви рамене. — Не трябва да вярвате на всичко, което чувате по Риалто, синьора — допълни. От тона му стана ясно, че зад маската си човекът се усмихва.
— Все пак е сфортуна, от мен да го знаете! — сопна се куртизанката и побърза да прибере ръката си.
Пол забеляза, че младежът стои като вцепенен и вече изобщо не си и помисля да докосне диаманта.
— Хайде! — обади се за първи път Пол. — Аз пък не се страхувам!
Протегна ръка, грабна диаманта, постави го внимателно върху дланта си и усети отново същото странно гъделичкане като преди. Куртизанката си пое дълбоко дъх. Останалите на казаха нищо, просто впиха притеснено очи в него.
— Ако вярваме на подобни истории, кой някога ще го докосне? — продължи предизвикателно Пол. — Пък и кой може да каже на кого трябва да принадлежи подобен камък? Тази нощ един от тази маса ще спечели камъка, но това дали ще го превърне в законен собственик на диаманта? — Огледа съперниците си. — Всички знаем как диамантът се е озовал тук — дълг от хазарт, както твърди Мемо — но как въпросният длъжник е докопал камъка, а? Вие сте прав, сир, че камъкът е безценен — обърна се към човека с пръстена с печат. — Казват, че велики скъпоценни камъни като този се продават или купуват много рядко на пазара. Обикновено се подаряват. Или, което е по-вероятно, се отнемат със сила. Освен това вярвате ли, че Мемо би ни казал истината, дори и да я знаеше?
Камъкът в протегната му длан проблясваше със странния си лунносинкав огън. Той сведе очи към надписа и прокара пръст по миниатюрните арабски букви.
— Тук пише: A'az ma yutlab — „Желанието на моето сърце“.
В стаята се възцари напрегната тишина.
Изведнъж младият благородник се разсмя и отбеляза:
— Виж ти! Значи английският труп все пак можел да говори!
— Не труп, а философ! — сряза го възрастният благородник и за първи път се обърна към Пол.
— И какво точно се опитвате да ни кажете с това, синьор? — намеси се и куртизанката. Отвори ветрилото си и го раздвижи лениво през лицето си. — Да не би да намеквате, че трябва да върнем диаманта на турския султан?
— Не, мадам! — извърна се рязко към нея Пол, поднесе й диаманта почти под носа и с наслада я видя как се отдръпна уплашено назад. — Турският султан притежава предостатъчно неща, които не му принадлежат по право!