И се загледа още веднъж в диаманта, лежащ в дланта му. Ръката му леко потрепери. Спомни си думите на Просперо: Казват, че диамантите се движат. Няма смисъл да питаме защо или да се опитваме да ги спрем. За един дълъг миг той се вторачи в него. Дали камъкът ще остане с него? Беше заложил всичко на него, всичко, което имаше. Но сега, докато оглеждаше легналия в дланта му диамант, какво усещаше? Гъделичкането беше спряло. Сега не чувстваше нищо. Луд ли беше наистина, както твърдеше Карю? Може и така да беше. Един камък нямаше да може да му върне Силия — как изобщо някога си го беше помислил? Изведнъж диамантът му се стори кошмарен.
Проблясваше като живо същество — леденосин, зловещ. Той побърза да го върне на мястото му в кадифения розов пашкул.
Изведнъж настана раздвижване. Дзуане Мемо се връщаше.
Един слуга държеше вдигната тежката завеса, играчите наставаха, подготвяйки се да последват Мемо в главната зала.
— Е, синьор — прошепна му куртизанката, докато минаваше покрай него, — ако онова, което твърдите, е вярно, какво предлагате да направим?
— Единственото, което можем да правим, разбира се — отговори Пол. — Да разиграем картите. Ще играем, пък нека Съдбата реши!
Дотук. Връщане назад нямаше.
ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
След това Пол така и не беше сигурен колко дена точно играха. Може и да са били цели два дена и две нощи, може и да са били три. С изключение на самия Дзуане Мемо, надали някой от тях би могъл да каже.
В света извън красивата зала с висок таван и стени, покрити с огледала, животът най-вероятно си течеше така, както е било винаги. Свят, в който слънцето изгряваше и залязваше, в който търговците продаваха и купуваха, в който корабите пускаха и вдигаха котва, свят, в който мъжете и жените се срещаха, влюбваха се, умираха. Но в игралната зала на Дзуане Мемо винаги беше нощ — тежките кадифени завеси винаги бяха пуснати, свещите неизменно горяха.
През онази първа вечер Пол все още чувстваше, че тялото му не е забравило природните си ритми. Смяташе, че знае кога му се яде, кога му се пие, кога му се спи. Но оттам нататък изгуби всякакво усещане за себе си, забрави се напълно, отдавайки се с наслада на вцепеняващите ума и съсипващи душата изисквания на картите.
Отстъпи. Опонирай. Остави. Отхвърли. Притегли. Постави. Погледни. Прибери.
Беше ли щастлив? Нямаше представа. Не беше в състояние да мисли.
Беше жив. Това беше достатъчно.
Размеси.
Вдигни мизата, за да видиш кой ще реагира.
— Аз играх асо.
— Аз — четворка.
— Аз — крал.
— Аз също.
— И аз.
— Аз играх седмица.
Предай картите на човека с най-високата карта — седмицата.
Раздаване.
Едно, две. Едно, две. Едно, две. Едно, две. Чаши. Монети. Тояги. Мечове.
— Пас.
— Пас.
— Пас.
— Залагам сто дуката.
— Нищо.
— Нищо.
— Аз също нищо.
— Налага се да ви видя картите. Раздавай!
Най-голямата карта пак раздава.
Едно, две. Едно, две. Едно, две.
Вече всеки играч има по четири карти.
— Пак съм пас.
— И аз.
— И аз.
И така нататък, и така нататък.
От време на време се долавяше известно оживление. На мястото на примиера — по една карта от всяка боя, се появяваше супремус или нумерус, или флуксус. Само най-високата ръка — четири карти от една боя, прочутият хорус — им убягваше.
И през цялото това време купчините дукати пред всеки играч се издигаха или спадаха подобно на морските приливи.
От време на време някой лакей внасяше плато със студени меса, хляб и плодове, или по чаша вино. От време на време един или друг от тях се оттегляше за няколко минути, за да се облекчи в нужника зад вратата. Влизаха други слуги, за да сменят изгорелите свещи с нови или да навлажнят тръстиката по пода. В подобни моменти между играчите се провеждаше неохотен, безцелен разговор. Веднъж Пол извади своя компендиум и забеляза, че всички останали го наблюдават с интерес.
— Какво имаш там, англичанино? Да не би това да ти е талисманът? — обади се старият благородник с пръстена на палеца и се приведе към него.
Пол целуна месинговото капаче с гравираните преплетени миноги и го прибра без всякакъв коментар.
— Две миноги значи. Е, надявам се този път да ти донесат по-голям късмет от преди, англичанино — добави старецът и протегна уморено ръце над главата си, но лекият присмех в гласа му не убягна на Пол. — Но не и тази вечер, нали, господа?
Гъстата тълпа от зрители, които се бяха скупчили около тях в началото на играта, скоро се сви само до шепа заклети привърженици. В старанието си да се концентрира върху играта, да предугажда ходовете на противниците си и да крие собствената си тактика, Пол почти не ги забелязваше. От време на време в далечината се чуваше камбанен звън — понякога наблизо, другия път надалече. Утро ли беше вече? Той се опита да си представи красотата на изгрева, разстилащ се над лагуната. Как след дългата влажна нощ прохладният бриз на утрото от другата страна на прозорците разрошва повърхността на водата, бистра и синя под първите лъчи светлина…