Но видението не трая дълго. Не съществуваше никакъв друг свят освен настоящия, а и той не искаше друг. Когато най-сетне вдигна очи, с изненада установи, че шестимата играчи са почти сами в обширната зала. Настроението се беше сменило от трескавата възбуда на карнавалното спортно представление до безбрежната инерция. Доколкото можеше да се прецени от прикриващите всичко маски, даже самите играчи изглеждаха отегчени. Дзуане Мемо подремваше на един стол. Младият джентълмен беше извадил отнякъде тънко, подвързано с кожа томче поезия и почти не вдигаше глава от страниците му, за да поглежда картите, които очевидно бяха престанали да представляват какъвто и да било интерес за него. И Пол почти щеше да повярва на тази уловка, ако не беше фактът, че от време на време погледът му беше привлечен от него и долавяше с някакво шесто чувство, че е наблюдаван, и за момент зърваше блясъка на очите му, стрелкащи се между играчите и спиращи се най-вече на Пол, опитвайки се да отгатне картите му, да изсмуче мислите му като костен мозък от кост.
Всеки от тях си имаше своя специфичен номер, незабележим за обикновения наблюдател. Търговецът извади лист хартия, на който имаше изписани колонки с цифри в ситен, секретарски почерк, и започна внимателно да го изучава. На някакъв етап — Пол не можеше да бъде сигурен колко време след началото на играта — той осъзна, че старият благородник се е проснал по лице на масата — не мъртъв, както Пол първоначално си помисли, а просто внезапно заспал, изтощен от изискванията на картите. Само мъжът със златната маска изглеждаше напълно спокоен и уравновесен, макар да се обаждаше само тогава, когато картите го изискваха.
Първоначално Пол беше заинтригуван от този мълчалив играч. Въпреки че никоя част от лицето му не се виждаше под маската, скоро стана ясно, че човекът е по-възрастен, отколкото изглеждаше в началото. Нещо в него — в начина, по който седеше или може би в маниера, с който раздаваше картите — изглеждаше странно познато. Пол реши, че сигурно е играл с него и преди, вероятно в „Знака на Пиеро“ или в някое от другите ридоти, които посещаваше често през последните месеци. Но после мъжът се поместваше в стола си или разтваряше картите си по определен начин — и Пол пак започваше да се съмнява в себе си.
В началото на играта Пол се беше посветил на опитите си да си изясни маниера на игра на всеки един от съперниците си. Двамата, чиято игра му беше най-лесна за разгадаване, бяха търговецът и възрастният благородник. Първият беше като опъната струна, играеше прекалено стегнато и прецизно, вторият беше плам и бомбастичност. Още от самото начало Пол разбра, че те не представляват никаква заплаха за него. Младият благородник обаче се оказа разнообразен и неуловим играч, без капчица от прибързаността, която Пол беше свикнал да очаква от младеж на неговите години и с неговия ранг.
А всички те намираха присъствието на куртизанката за крайно обезпокоително.
— Какво изобщо си мислел, когато си допуснал тук жена, Дзуане? — оплака се старият благородник, когато дамата напусна масата за няколко минути.
— Че какво можех да направя аз? Тя разполага с необходимата гаранция! — отговори Мемо и сви рамене. — Няма забрана за това, монсеньор — и на лицето му цъфна една от онези негови усмивки, които не достигаха очите му. — В своята безкрайна мъдрост Съветът на Десетимата е издал укази за почти всичко на този свят, но точно за това — не. Или поне засега, ако ваше високопреосвещенство ми прости забележката.
— В такъв случай трябва да се помисли по този въпрос — отбеляза жалостиво играчът. — Някой трябва да се погрижи за това!
Но в този момент нито той, нито който и да било от останалите бяха в състояние да сторят каквото и да било.
От онова, което според Пол беше относителният хлад на утрото, залата постепенно отново се сгорещи, свещите в златните свещници засъскаха в натежалия от задух въздух. Мъжете се бяха съблекли чак до памучните си долни ризи. Куртизанката беше свалила горнището на роклята си и яката, даже ръкавите си, и сега беше облечена само по долна риза и корсаж, който едва прикриваше гърдите й.