В горещината маската на Пол ставаше почти нетърпима. Не добре пасващото дърво, притиснато върху ръба на носа му, беше направило рана от търкане върху една от бузите му. Пол се чувстваше като човек, изгарящ от жажда и мечтаещ за вода насред пустинята — единственото, за което беше в състояние да мисли, беше кога ще свали маската.
Размесване.
Раздаване.
— Вдигам шестица.
— Седмица.
— Тройка.
— И аз.
— И аз.
— А аз — крал.
Предаване на картите на този с най-високата карта.
Раздаване.
Едно, две. Едно, две. Едно, две. Едно, две.
Чаши. Монети. Тояги. Мечове.
Обявяване на залозите.
Раздаване за втори път.
И така нататък. И така нататък.
Първа се предаде куртизанката.
— Дзуане, не мога да издържам повече! — обърна се тя към домакина. — Трябва да сваля маската!
— Какво ще кажете, господа? — огледа играчите на масата Мемо. — Мисля, че заради дамата бихме могли да си затворим очите за правилата, нали?
Но тя вече беше започнала да развързва панделките, които придържаха маската към лицето й. Дали по навик или целенасочено, куртизанката се движеше бавно, може би по-бавно, отколкото беше необходимо, както забеляза Пол — уморените й пръсти се опитваха несръчно да развържат възлите. Пол почти очакваше някой от останалите играчи да се противопостави на това разкриване на единствената жена сред тях, но никой не се обади. Всички мъже я изпиваха с погледи. В залата се усещаше напрежение, несъществуващо до този момент. Всички гледаха как красивите й заоблени ръце се издигат нагоре, а после падат надолу. Между гърдите й, подобно на сребрист белег, се стичаше ручейче пот.
Накрая тя свали маската, вдигна ръце, за да освободи оформената й като рога коса, тръсна я и с въздишка прокара пръсти през нея. Когато пак се обърна към тях, на Пол му се стори, че сънува. Жената повдигна дългата си, тежка коса, за да разхлади тила си — жест, който му беше толкова познат, че сърцето му се сви. Започна да се надига от стола си.
Високата чаша, която стоеше на масата до лакътя му, падна и се разби на хиляди парченца на пода.
— Боже мой… не може да бъде…
Освободената й коса сякаш улавяше всичката светлина наоколо, падаше на вълни по раменете й, проблясвайки в червеникавозлатисто. Едновременно с това обаче той веднага осъзна грешката си. Всъщност срещу него седеше една напълно непозната жена, жена, която никога досега той не беше виждал. Това не беше Силия Лампри.
— Какво става, синьор? — извърна очи към него тя, а после ги насочи към разбитата чаша. Сега, когато се беше разкрила, тя изглеждаше кокетно съзнаваща ефекта на собствената си плът върху присъстващите. — Какво си помислихте? Да не би да ме познавате? — допълни със зачервено лице.
— Моля за вашето извинение, мадам… — промърмори Пол и тежко се строполи обратно на мястото си. Но какво му ставаше? Сигурно беше започнал да се уморява. — Приличате много на една… Но не, не мисля, че някога сме се срещали!
Атмосферата в залата изведнъж се промени. Появи се напрежение, което стана осезаемо. Пол се опита да не поглежда към свалилата маската си куртизанка, постара се да не се разсейва (желанието да победят някоя жена на карти неизменно правеше мъжете небрежни), но не можеше да се сдържи. Не беше в състояние да откъсне очи от нея. Приликата й със Силия беше обезпокоителна. Да не би това да е част от плана да го изкарат от играта? Подобно на червей тази мисъл изпълзя в най-отдалечените краища на ума му. Да не би предупреждението на Карю и Констанца в крайна сметка да се окаже вярно? Но не, това беше невъзможно! Нито един човек в тази стая — впрочем никой друг във Венеция освен Карю и Амброуз — не знаеше как изглежда Силия.
Това беше просто случайност, нали? Каква беше вероятността жена, изглеждаща като Силия Лампри, да се появи на голямата игра за „Синевата на султана“? Тази мисъл започна да бръмчи из главата му като муха върху прозорец. На някакъв етап му се стори, че зърва подозрителна размяна на погледи между Мемо и куртизанката. После пък си въобрази, че вижда същото, но с мъжа със златната маска.
Но това беше истинска лудост! Пол си даде сметка, че вече не издържа. Не беше в състояние нито да диша, нито да мисли. Маската го влудяваше. Трябваше на всяка цена да я свали, ако ще и за няколко минути. Извини се, излезе от стаята и се запъти към малкото преддверие зад завесата. Изтръпналите му пръсти развързаха с мъка връзките, но накрая свали маската. Точно до нужника имаше леген, пълен с чиста студена вода и няколко кърпи. Започна да си плиска лицето, но малко след това размисли и пъхна цялата си глава в легена. Усети как главата му започва да се прояснява.