Просто умората му правеше номера — нищо повече. Пол отлично знаеше, че липсата на сън може да накара хората да започнат да сънуват наяве. Но колкото и да се стараеше да я отблъсне, мисълта се връщаше упорито при него — фалшив тон, отекващ някъде из залата, звук, който беше толкова тих и толкова далечен, че беше почти недоловим, подобно на звън на миниатюрно, напукано звънче.
Свалянето на маската на куртизанката беше разтърсило всички мъже. По някакъв неуловим начин играта на всеки от играчите претърпя някаква промяна — дали нарочно, или като игра на Съдбата, Пол не беше в състояние да определи.
Търговецът и старият благородник, които вече бяха претърпели сериозни загуби, съвсем скоро изчерпаха всичките си средства. Първи достигна своя край търговецът. Стана от масата със замаяно изражение, като че ли не можеше да повярва какво се случва с него, и напусна с нестабилна походка стаята, без да отрони и думица. Скоро след това го последва старият благородник, когато неговият флуксус изгуби от хоруса от седмици на Пол.
Той стана, свали маската си и се поклони с достойнство на всеки един от съперниците си. Накрая се обърна към Пол и рече:
— Поздравявам те, англичанино! — Въпреки че, както и при търговеца, лицето му беше посърнало, той все пак успя да изобрази подобие на усмивка. — Както изглежда, змиорките май наистина носят късмет!
Сред настъпилата тишина останалите четирима го проследиха как напуска залата. Когато вратата се затвори и зад двамата, младият благородник се обърна към Пол и заинтригувано попита:
— Змиорки ли?
— Ами… не точно. Миноги.
— Миноги? — Пол по-скоро почувства, отколкото видя повдигнатите въпросително вежди. — Щом казваш, приятелю — нави ръкави и се изсмя безразлично. — Хайде де, какво чакате! Нека играем!
Да, какво чакаше Пол, наистина? Ето това беше въпросът. Колко пъти си го беше задавал и той самият? Може би чакаше момента, когато щеше да знае окончателно и завинаги, че Силия никога повече няма да се върне? Чакаше момента, когато най-сетне за него щеше да започне някакъв друг живот? Чакаше да почувства… какво? Нещо, каквото и да било. Но какъв живот беше възможен за него извън стените на тази стая? Какъвто и да беше той, Пол не беше сигурен, че вече го иска.
Беше заложил на тази игра цялото си състояние, за да провери какво ще му даде в замяна Съдбата. Всичко или нищо. Подобно на смърт. Или изкупление. Каквото и да казваше Карю, Пол си даваше сметка, че нищо по-малко от това не беше възможно.
И сега, някъде към утрото на третия ден, като че ли щеше да получи своя отговор. Куртизанката беше третият оттеглил се от играта, така че накрая бяха останали само трима — младият благородник, мъжът със златната маска и Пол.
Залата беше започнала да се пълни отново със зяпачи — мършояди, очакващи плячката си, помисли си Пол. По някое време му се стори, че зърва с периферното си зрение позната фигура с тюрбан на главата. Амброуз ли беше това? Но какво, за бога, правеше той тук? Ала когато вдигна глава, тюрбанът беше изчезнал.
А после се случи чудо — Съдбата като че ли беше решила най-сетне да му се усмихне.
С един флуксус спечели шейсет и девет точки, с един нумерус — петдесет и пет. Купчинката от златни и сребърни монети пред него растеше с всяка изминала минута.
Куртизанката, която беше останала да ги гледа, премести стола си по-близо до него.
— Май аз съм ти днес късметчето, англичанино — прошепна в ухото му. След две безсънни нощи дъхът й вонеше, но Пол беше твърде погълнат от картите, за да му пука.
Зяпачите вече се тълпяха около масата, но Пол почти не ги забелязваше. Усещаше как сърцето му бие бързо и равномерно, чувстваше кръвта си как тече по вените. От цялото му същество сякаш се излъчваше енергия, от кожата му, от върховете на пръстите му. Чувстваше се по-жив от всякога.
Освен неумолимостта на картите вече не съществуваше нищо друго. Всичко беше забравено. Скарването му с Карю. Силия. Дори „Синевата на султана“. Далечният глас на предупредителната камбана беше заглъхнал и той вече не чуваше фалшивите трели.
С един рунд от шестици той принуди мъжа със златната маска да се предаде.
Да, Съдбата определено му се усмихваше. Той беше непобедим.
Мемо донесе ново тесте карти. Подаде ги на младия благородник, за да ги размеси. Играта започна. Сега вече бяха само двамата. А после, внезапно, на масата настана суматоха.