— „На моя любим — сбогом!“ — прочете тържествено Амброуз заглавието на поемата и направи драматична пауза. — Но, Пиндар, защо пребледня толкова? Гарантирам ти, че всичко е тук, всичко, което си искал да знаеш и което те е тормозило толкова през последните няколко години! — Подсмихна се. — Идеално, нали? Нали такова е „желанието на твоето сърце“?
Пол отвори уста, за да каже нещо, но оттам не излезе и звук. Стисна устни. Настъпи продължителна пауза.
— Как мога да бъда сигурен, че казваш истината? — изрече накрая. Знаеше, че трябва да спечели време, за да обмисли добре какво да направи, но тялото му беше вкаменено, умът — вцепенен.
— Става ясно, че в крайна сметка наистина е имало жена от харема по тези места.
— Не ти вярвам!
— Господ ми е свидетел, че не лъжа! — отсече Амброуз и бледосините му очи се впиха в Пол. — Повярвай ми! Хайде, само едно хвърляне на монетата, това е всичко, което искам! Който спечели, получава листчето. Като се замислиш, предложението е повече от щедро!
— Ами ако откажа?
Амброуз насочи листчето към една от свещите на масата и пламъкът й зализа едно от крайчетата.
— Не си и помисляй, че ще се поколебая да го изгоря!
— Престани! Спри! — хвана ръката му Пол. — Не толкова близо, моля те! — Целият се обля в пот, сърцето му заби лудо в гърдите му. Какво да направи, какво би могъл да каже? Трябваше да измисли нещо, при това бързо, докато не е станало твърде късно.
— Камъкът се придвижи отново, Амброуз — рече. — Вече е у мен — надяваше се отчаянието му да не проличи чак толкова. — Ти не можеш да спечелиш! Диамантът избра мен!
— В такъв случай няма от какво да се страхуваш — изрече Амброуз с глас, мек като коприна. — Хайде, Пиндар! — прошепна. — Помисли само каква слава те очаква!
Когато Пол не отговори, той извади една монета — сребърен дукат.
— Ези — аз печеля диаманта — изрече, възвърнал деловия си маниер. — Тура — остава у теб.
Пол кимна в знак на съгласие.
— Кавалиере Мемо — обърна се Амброуз към собственика на игралната зала, — вие сте ми свидетел! — огледа залата. — Всички сте ми свидетели! Ако спечеля диаманта, ще е било в честно съревнование! Никой няма да има право да твърди обратното!
Из залата се разнесе одобрително жужене. Хор от гласове:
— Давай, англичанино!
— Браво!
Дзуане Мемо пое сребърната монета. Направи знак на Амброуз, че трябва да му предаде и листчето хартия. После се обърна към Пол.
— Синьор Пиндар, сигурен ли сте, че искате да го направите? — В очите му се четеше… какво? Съжаление може би? — Знам, че сте хазартен тип, но това… за парче хартия?
— Вие не разбирате! — тръсна глава Пол. — Просто хвърлете монетата!
— Много добре — отвърна Мемо и поклати глава. — Щом казвате.
И с едно бавно, обиграно движение той запрати сребърния дукат високо във въздуха.
ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Когато Пол най-сетне напусна прочутото ридото на Дзуане Мемо, установи, че цяла нощ е валяло. Температурата беше спаднала рязко и във въздуха се усещаше хлад. Той застина за миг на стълбите на винарната, примигвайки срещу утринната светлина. Колко време беше минало, откакто за първи път беше стоял на това място заедно с Карю и Франческо? Седмица, месец, цял един живот? Не знаеше. Беше изгубил всякакво чувство за време. Подуши въздуха. След застоялата атмосфера във вечно затъмнените от завеси зали на Мемо венецианският въздух му се стори прекрасен. Над целия град подобно воал беше легнала лека мъгла, дъжд, който беше толкова фин, почти невидим — ангелски сълзи, както го наричаха венецианците — размивайки всички контури, превръщайки златистата зора от неговото въображение в бяла.
В ръката си Пол държеше листчето, което му беше предадено от Мемо, когато диамантът премина в ръцете на Амброуз.
Приседна на стълбите на винарната, като внимаваше да не намокри листчето. Ръката му трепереше. Може би „Синевата на султана“ в крайна сметка наистина да беше магически камък, може би дори не беше необходимо да го притежаваш, за да почувстваш магията му. На това листче бяха написани думи, които щяха да върнат Силия от селенията на мъртвите. Думи, които най-сетне щяха да отключат миналото, да го освободят. Но сега, когато този миг беше настъпил, сърцето му го предаваше. Той седеше като вцепенен, неспособен да помръдне. Ами ако Амброуз го е излъгал? През тялото му премина хлад. Тогава му се стори, че разпознава почерка на Силия, но като нищо може и да се беше излъгал. Ами ако писмото беше написано от друг? Ако беше нещо, което нямаше нищо общо с нея?