Амброуз улови непохватно торбичката с две ръце. Лицето му беше станало на петна, погрозняло от ярост и алчност. С треперещи пръсти дръпна връвчицата, надникна вътре, претегли торбичката на дланта си и очевидно остана доволен. Обърна се и без да поглежда нито наляво, нито надясно, се втурна към очакващата го гондола.
Пол го видя как си тръгва. Видя как черната гондола се накланя и разклаща, когато тлъстият мъж влиза вътре, чу плясъка на лагуната в каменния вълнолом, видя как гондолиерът отблъсква лодката от мястото й и как накрая елегантното морско возило потъва в мъглата.
И толкова. Представлението приключи. Тълпата бавно започна да се разотива. Пол приседна на земята и отпусна глава върху коленете си. Беше толкова уморен, че не можеше даже да мисли.
Мина доста време, докато си даде сметка, че до него стои някой. Вдигна глава и видя пред себе си жената с бледото лице и шарената роба. Опипа джоба си, но си даде сметка, че няма нищо, даже най-дребната монета, за да й плати за представлението.
— Съжалявам… — започна.
Но тя го прекъсна:
— Пол Пиндар?
А си мислеше, че вече нищо не може да го изненада.
— Какво? — изломоти.
— Вие ли сте английският търговец, който се подвизава под името Пол Пиндар?
Спомняше си как тогава му се стори, че жената има приятен, нисък глас. Но не беше венецианка. Може би гъркиня?
— Да — отговори той, едва сдържайки внезапния си порив да се разсмее с глас, но знаеше, че ако сега започне да се смее, надали някога щеше да може да спре. — Или поне така смятам… някога… може би…
— Паная моу! — изрече нежно тя.
Загледа се към лагуната и към бързо изчезващата гондола на Амброуз. По устните й играеше едва доловима усмивка.
— Онзи замина ли си?
— Да — отговори простичко Пол, но и нямаше какво друго да каже.
А и беше вярно — дори последният призрачен силует на гондолата на Амброуз вече не се виждаше. Пол се изпълни с неочаквана лекота, сякаш някой беше свалил от плещите му огромен товар.
— В такъв случай смятам, че вече е безопасно да ви покажа това!
Тя държеше в дланта си нещо малко и блестящо. Той го пое неразбиращо от нея. Беше сребърна монета, онази, която Амброуз беше избил от ръката й съвсем скоро.
— Какво е това?
— Просто погледнете!
Пол заобръща монетата между пръстите си — и от двете страни беше ези. Без да каже нищо, той й върна монетата.
— Това е мошеническа монета, която той използва, за да ви измъкне диаманта. Вашият приятел Джон Карю беше убеден, че онзи ще опита да направи нещо. Въпреки че един друг човек — лейди Констанца, беше онази, която научи за монетата.
Имате много да им благодарите, господин Пиндар. Особено на Джон Карю! Защото онзи път, в малката уличка той все пак се обърна.
Карю се бил обърнал? В малка уличка? Пол нямаше никаква представа какви ги приказва тази жена, а и не му пукаше. В продължение на дълго време никой от тях не проговори.
— Не мисля, че и да знаех, би имало някакво значение — изрече накрая. — Нали казват, че няма никакъв смисъл да се опиташ да попречиш на камъка да се движи? Ако не сега, то…
— Е, така е — отбеляза жената и за първи път се усмихна. — Но нямаше да е зле някой да уведоми за това и вашия приятел Амброуз!
Някъде в периферията на съзнанието си той се запита откъде тази жена знае името на Амброуз, че и това на Карю, и особено на Констанца. Чувството му за дезориентация беше толкова силно, че имаше усещането, че живее в сън наяве.
— Какво искате да кажете? — изломоти.
— Искам да кажа, че камъкът се движи от много месеци насам, господин Пиндар.
Той сведе очи и видя, че тя му подава нещо — бродирана розова торбичка.
— Вземете го, господин Пиндар! „Синевата на султана“!
В този момент трите жени, които й бяха акомпанирали на инструментите, се приближиха и ги обградиха.
— Време е, Елена! — каза едната.
— Тя тук ли е?
— Да. Виж, ето ги, идват! — посочи другата към лагуната.
— Добре. Бързо! Помогнете му да стане! — И Пол усети как няколко чифта нежни ръце го вдигат на крака. — Внимателно, внимателно!
— Трябва да ви предупредя, че засега тя все още не си спомня всичко. Възможно е и никога да не си спомни — занарежда жената, която наричаха Елена. — Но това е благословия. Мариам… — замлъкна и си пое дълбоко дъх. — Мариам беше убедена, че е благословия.
Пол се втренчи в нея, неспособен да схване нищо от онова, което му се казваше.
— Краката й също. Но не са счупени, както си мислех. Били са срязани отзад много надълбоко и не са зараснали добре. Според доктора в оспедале било истинско чудо, че са пропуснали сухожилията. Били са на косъм от тях. Паная моу! Той храни големи надежди, че някой ден тя пак ще проходи!