— Евфемия, сир.
— Добре. Виж сега, Евфемия. Това е много важно! — Наложи си да говори бавно и спокойно. — Имам спешна работа с една от вашите сестри. Смятате ли, че ще можете да ми помогнете? Името й е Анета.
— Сестра Анета? — по гласа на монахинята той усети, че тя познава много добре въпросната сестра. — Ами да, сестра Анета! Разбира се!
Мили Боже! Той отпусна чело върху дървената порта. Но как е възможно да му се случи подобно нещо?
— Важно е — промълви. — Можете ли… да извикате… сестрата… моля?
В продължение на доста време от другата страна нямаше никакъв отговор. Но после той чу стърженето на резе, издърпвано от доста неопитни ръце.
Още при лекото открехване на портите Карю ги подпря с крак. Но все пак те се отвориха доста широко. И пред очите му се разкри странна гледка. Застанала пред него, на прага стоеше една много дребна монахиня — въпреки че, когато той се загледа по-внимателно в нея, видя, че макар да беше облечена в пълни монашески одежди, сестра Евфемия беше дете на не повече от дванайсет-тринайсет години. Носеше твърде широко за нея расо от мазен, черен, ръчно тъкан плат, което изглеждаше като видяло много други собственички преди настоящата. Обувките й бяха груби, дървени.
От двете й страни в коридора на приемната се виждаха купчини все още димяща шума — неефективен опит за прогонване от предмети и облекло на заразата, влизаща или излизаща от манастирските стени.
— Искате да видите сестра Анета? — попита тя.
— Да — отговори Карю.
— Значи вие сте онзи — изрече тя и се загледа любопитно в него.
— Кой онзи?
— Онзи, на когото трябваше да дам листчето в работилницата на Просперо Мендоса — поясни тя и го погледна с очи, невинни като на дете. — Онзи, за когото тя си изплаква очите през последните дни.
Карю се вторачи мълчаливо в нея.
— Онзи, за когото тя си изплаква очите? — повтори накрая.
Но какво ставаше с него, за бога? Идваше му да се срита отзад. Защо трябваше да повтаря след нея всичко, което тя казваше, като някакъв селски идиот? Но заедно с раздразнението към самия себе си в душата на Карю нахлуха едни от най-странните емоции, които някога бе имал през живота си; чувства, които той не можеше да определи, някакво усещане за див, луд възторг, като че ли вятърът беше нахлул в душата му. „Тя си изплаква очите за мен! — искаше му се да повтори. Искаше му се да хване монахинята за раменете, да я разтърси и да изкрещи: — Тя си изплаква очите за мен?“ Но само, за да я накара да повтаря тези думи отново и отново, за да ги чуе той пак и да бъде сигурен, абсолютно сигурен, че не му се е счуло неправилно и че точно това е искала да каже тя. Но не направи нищо, защото точно в този момент не можеше да си има вяра какво точно ще каже.
— Е, тя казва, че е 'щото съм изгубила листчето, дето тя ми го даде — продължи монахинята с пискливия си глас, — 'щото съм го дала на онзи едър дебел мъж, дето рече, че ви познава, онзи със смешната жълта шапка. И с носа като тиквичка рекордьорка. Да, ама той ме измами! — добави и присви очи.
— Измами ме да го дам на него и сега тя казва, че не можела да изпълни обещанието, дето го дала на приятелката си… — не довърши. — Ама когато вие не дойдохте, когато тя не можа да измисли как другояче да ви намери, е… тогава значи разбрах, че листчето не е единствената причина за плаченето й.
— Моля ви, сестро… Евфемия… Можете ли да я намерите? — прекъсна потока на думите й Карю. — Имам добри новини за нея и за нейната приятелка! — Погледна я окуражително. — И за вас също, ето… — бръкна в ризата си. — Донесох обратно листчето, за да й докажа, че не лъжа!
Евфемия го изгледа продължително няколко мига.
— Как го докопахте?
— Нали се сещате за онзи мъж? Онзи с носа като тиквичка рекордьорка? — изрече тържествено той. Тя кимна. — Ами, той ми го върна. Така да се каже.
— Добре, ще я извикам! — отсече с внезапна решителност младата монахиня. Обърна се и му направи знак да я последва в двора. — Но ще ви кажа едно нещо, сир — не бих сторила това за никого другиго, тъй да знаете!
Карю последва Евфемия от портата в двора, а оттам, през колонадата — до приемната за посетители. Веднага позна желязната решетка, отделяща залата за посетители от залата за монахините, спомняйки си последния разговор с Анета. За негова голяма изненада обаче Евфемия като че ли не искаше да го оставя тук, а го поведе през вратата, която беше оставена небрежно отворена, право към основната част на манастира.
И едва тогава Карю започна да съзнава странно смълчаната атмосфера, която се беше настанила тук. Обикновено в манастира цареше голямо оживление — смеещи се и тичащи по коридора ученички, звукът от водата, течаща в голямата градина зад стените, монахините на работа с лопати и лейки, ароматът на готвещо се месо и лук от близката кухня. Но вече нямаше и следа от всичко това. Манастирът излъчваше мрачното, потискащо чувство на изоставено място.