Накрая дойде ред и на косата й. Измъкна внимателно изпод монашеската си шапка две къдрици — по една от двете страни на главата си, като ги оформи умело със слюнка и пръсти. На врата й легнаха две тежки златни вериги. Третата уви около кръста си. От нея висяха ветрилото и молитвеникът.
От една малка дупка в стената над леглото си Анета измъкна кръгъл предмет, увит в стар парцал — беше парче посребрено стъкло в рамка. Вдигна го така, че да се види в отражението му. Да! Използването на огледала беше абсолютно забранено тук, но нея какво я интересуваше? Краткият й живот бе изпълнен с такива перипетии и изпитания, че отдавна беше решила едно — беше й дошло до гуша от правила. Според някои това беше грехът на суетата. Доста по-тежък от всички останали, които беше извършила напоследък. Ако искаше, можеше да ги изброи — държеше в стаята си врабче като домашен любимец, без да броим кокошките, които отглеждаше в курник точно до стаята си заради яйцата, които й снасяха; носеше непрекъснато коприна и брокат, и златни вериги; имаше безсрамието да стои гола на прозореца и да изкушава останалите с похотливи мисли. Ала най-удовлетворяващ от всички беше грехът на суетата. Така си мислеше тя, докато сега се гледаше в малкото огледало. В продължение на няколко минути сестра Анета, която съвсем скоро щеше да бъде приета за монахиня в манастира „Санта Клара“, се взираше с неподправена радост в забраненото стъкло.
По някое време камбаните сигурно бяха спрели да звънят, защото внезапно Анета си даде сметка, че отново са започнали. Закъсняваше. Това беше повече от сигурно. Затова, като взе от леглото последния предмет, който я чакаше там — малка бродирана торбичка от розово кадифе — и я постави внимателно в джоба си, тя се отправи спокойно надолу, за да се присъедини към останалите сестри за утринна молитва.
ШЕСТА ГЛАВА
През първите няколко минути след събуждането си Пол не бе в състояние да си спомни къде се намира. Беше много тъмно. Той лежеше в легло с балдахин, в много висока стая. Стените бяха покрити с кожена ламперия, а на прозорците бяха спуснати тежки завеси от дамаска, за да блокират дневната светлина. Изведнъж осъзна, че не е сам, че от долния край на леглото някой го наблюдава.
— Констанца?
— Пол, буден ли си?
— Да.
Той се опита да се обърне, но беше пронизан от силна болка между очите.
— Как се чувстваш?
Чу изливането на вода в леген, после почувства на челото си хладна кърпа.
— Не така! — извика. Вдигна ръка към челото си и пръстите му се сблъскаха с цицина с размерите на топка за тенис.
— Божичко!
— Боли ли?
Той прокара пръсти по останалата част от лицето си.
— Носът ми! Божичко, сигурно съм го счупил!
— Напълно възможно — отбеляза Констанца без никакво съчувствие в гласа. — Строполи се по очи на пода. Тук, в тази стая.
— Строполил съм се…
Пол прокара език по устните си. Бяха толкова изсъхнали, че чак се бяха напукали. В устата си усети странен метален вкус — вкус, който познаваше добре, вкус на кръв. По брадата и в косата му бяха залепнали люспици от нещо сухо и черно. О, боже!
Отпусна се на възглавницата и затвори очи. Събитията от предишната нощ започнаха да се връщат в съзнанието му, бавно и болезнено.
— Имам съобщение за теб. От Джон Карю — изрече тя и му подаде чаша с вода.
— Карю? — отвори рязко очи Пол. Обърна се по-бързо, отколкото възнамеряваше, и едва се сдържа да не изреве от болка. — Убих ли го?
— Не.
— Жалко — клепките на Пол изпърхаха и пак се затвориха. — Значи следващия път.
Изненадващо Констанца не направи никакъв коментар. Затова Пол бавно допълни:
— Той винаги е бил хитро… лъжливо дребно копеле, не мислиш ли?
В този момент не можеше да си спомни съвсем ясно точно защо е искал да убие Карю, но чувството на гняв към него беше все още налице, като червено петно, притискащо очите му.
Констанца пак не отговори. О, добре! И двамата да вървят по дяволите! Пол остана в своя мрак. Говоренето го беше изтощило, но болката в главата му беше твърде силна, за да го остави да спи. Може би, ако пийне малко вино… Но макар и привлекателна по принцип, сега дори самата мисъл за вино бе достатъчна, за да накара стомаха му да се преобърне. Констанца се канеше да му казва нещо, но колкото и да се стараеше, той не можеше да си спомни какво беше то. В тъмнината на стаята, където той лежеше в буден сън, съвсем неочаквано и едно по едно в главата му започнаха да изплуват късчета от предишната нощ.