Божичко! Внезапно беше съвсем буден.
— Констанца?
— Да?
Пол се обърна бавно и болезнено настрани.
— Снощи тук имаше ли някого? Нямам предвид Карю. Имаше ли някой друг?
— За Амброуз Джоунс ли говориш?
— О, боже!
— Не си ли спомняш, че говори с него? Той ти даде едно писмо.
— Писмо ли? А, да… писмо… — промърмори Пол и започна да рови трескаво из смачканите чаршафи на леглото. — Да, ето го! Дай ми малко светлина, става ли?
Констанца дръпна завесите на близкия прозорец. Пол коленичи на леглото и бързо прочете писмото. После отново легна. Лежа така доста дълго, вторачен в тавана.
— Той много ти се ядоса — каза Констанца, приближи се и седна до него. — Защо ти се ядоса толкова, Пол?
В едната си ръка държеше чаша вино.
— Не, благодаря — отказа виното Пол. Внезапно се почувства изпразнен, изсъхнал като стар кокал.
— Не е за теб — изрече с присмехулен тон Констанца. А после, значително по-меко, добави: — Кой е този човек, ще ми кажеш ли? Този Амброуз Джоунс, от когото и двамата се плашите толкова много.
— Амброуз ли? — отговори Пол, все така вторачен в тавана. — Не съм много сигурен какъв точно да го нарека. Амброуз е много неща. Вероятно най-близкото определение за него е… колекционер.
— Колекционер ли?
— Наред с много други неща. Работи за човек, когото познавам — един търговец от компанията „Левант“. От Лондон. Човек на име Парвиш. Амброуз събира разни неща за него, всякакви красиви и редки неща — за колекцията му.
— Аха! — кимна бавно Констанца, едва сега започнала да схваща. — Мисля, че съм те чувала да го споменаваш и преди, нали? Някога си работил за него, така ли беше?
— Да, бях негов чирак. Това беше много отдавна — рече Пол и постави ръка на лицето си, проследявайки набъбналите контури на носа и очите си. За миг като че ли отново стана на осемнайсет и се върна в Лондон — снегът се пропиваше в ботушите му, носът му кървеше…
В продължение на няколко секунди стояха в пълна тишина.
— Направил го е, за да ме посрами.
— Кой, Парвиш ли?
— Не. Карю, разбира се — отговори Пол и се отпусна под балдахина на леглото. — Той знае, че Амброуз докладва за всичко в Лондон и иска да ме посрами пред Парвиш — с едно внезапно движение той сграбчи здраво китката й, стисвайки я с палец и показалец. — Но той трябва да ти е казал за това, нали? Ти трябва да си знаела… — С всяка следваща дума стискаше все по-силно китката й, докато накрая тя не примигна от болка. — Точно затова ме извика, нали? И двамата сте знаели, че винаги идвам тук!
— Той не ми каза нищо… — Констанца се опита да се измъкне от него, но той я беше сграбчил здраво, впивайки пръсти в кожата й. — И не знаех нищо за Амброуз, кълна ти се… — Спомни си, че за образован мъж той беше ужасно силен.
— Сигурна ли си?
— Но ако знаех, щях да се съглася с него. Щях да го направя. С радост…
— Така ли било? — извика той и пусна ръката й толкова внезапно, че тя падна назад и удари главата си в таблата на леглото. — Карю винаги е бил умен, не мога да му го отрека — добави, без да я гледа. — Прекалено умен за свое собствено добро.
С тези думи Пол Пиндар стана от леглото и отиде на малкия балкон на Констанца — редица издадени арки, надвиснали над един от завоите на канала. Амброуз значи. Божичко! Ама какво си е мислел Карю? Пол прокара нервно пръсти през косата си, а после ги плъзна по наболата по бузите му брада. Все още беше много рано, но слънцето вече осветяваше ярко стените на отсрещния палацо. Изпъстрените му с орнаменти и замазани с хоросан стени бяха облени с онзи розовеещ нюанс, така характерен за Венеция — в неговия занаят биха могли да го нарекат всякак, от „женска руменина“ до „нежна орхидея“ — но той никога не успя да намери подходящата дума, за да го опише. Вдиша позната миризма на канала под него. Днес щеше да бъде горещо, значи каналът щеше да вони. Вгледа се във водите му — изглеждаха подканящо хладни и зелени. Обикновено Пол беше очарован от тази гледка — от отраженията на сводестите прозорци във водата, от виковете на гондолиерите, плъзгащи се в двете посоки, от играта на светлосенките. Но сега единственото, за което беше в състояние да мисли, при това с изключително раздразнение, бе, че неговата гондола я нямаше. И не беше никак трудно да се отгатне защо — от Карю също нямаше и следа.
— Карю казва, че ти си на крачка от пълния банкрут — сякаш разчела мислите му, заговори зад него Констанца.