— Така ли казва? — отвърна Пол, все така на балкона, без да се обръща. — И какво още казва?
— Че всички във Венеция го знаят. Всички търговци.
— И какво още?
— Че си престанал да търгуваш. Че вместо това си изгубил парите си на хазарт. Или за пиене — нареждаше Констанца без капчица страх. — Че си срам за почтената компания „Левант“.
При тези думи веждите на Пол се стрелнаха рязко нагоре.
— И това го твърди Карю?!
— О, не. Мисля, че точно това го каза твоят приятел Амброуз Джоунс — отговори накъсано Констанца.
— Хммм — изломоти Пол и пак затвори очи, за да пребори поредната вълна на гаденето.
— Хммм? Това ли е единственото, което ще кажеш?
— Щом толкова искаш да знаеш, Амброуз малко преувеличава — отговори меко Пол. — И какво още каза Амброуз? — допълни с искрено любопитство.
— Мисля, че всичко останало може да се нарече вариации на същата тема. Според него се говорело, че искат да те изгонят от компанията.
— Наистина ли?
— Толкова ли пиян беше снощи, за бога?! — възкликна Констанца, вече неспособна да сдържи възмущението си. — Съвсем нищо ли не си спомняш?
Пол не отговори.
— Той беше много ядосан.
— Това вече стана ясно.
— Беше бесен, твърдейки, че прахосник и пияница като теб нямал място в компанията на уважавани търговци! Че прахосник, пияница и курварин като теб нямал работа в компанията на почтените търговци! — продължи тя, набирайки все повече скорост.
— Курварин ли?
— Мисля, че точно такава дума избра.
— О, Констанца! — най-сетне благоволи да се обърне към нея Пол. — Много съжалявам! Понякога Амброуз наистина прекалява!
Върна се на леглото, прегърна я нежно и я притисна към себе си. Тя не се отдръпна — просто отпусна глава на гърдите му. Усети ръката му върху косата си, как я гали нежно, както правеше често преди толкова много години. Долови познатото му ухание.
— Тази въздишка си я биваше!
— Аз ли бях? — Сега беше ред на Констанца да затвори очи.
Едва сега започваше да осъзнава колко уморена беше всъщност, уморена като куче. Не беше спала от цял ден и две нощи. И сега бих могла да спя цяла вечност. Но с радост, любов моя, щом ти си до мен! Ала не каза нищо. Вместо това, вече доста по-спокойно, попита:
— И какво ще правиш сега? Имам предвид с Амброуз?
— Амброуз ли? Той изобщо не ме притеснява. Карю е този, с когото трябва да се разправя — отговори той и тя усети как пръстите му се стягат около косата й и рязко я дръпват.
— Карю те обича…
— Уви, но единственият човек, когото Карю обича, е самият Карю!
Отново настъпи мълчание. После първа се осмели да заговори тя:
— Според него ти си почти полудял от скръб.
— Така ли било?
— Почти полудял от скръб и ярост.
Тук Пол не можа да каже нищо.
— Заради момичето. Онова, което е останало в Константинопол.
— Карю е мой слуга — отговори тихо Пол. — Какво би могъл да знае той за тези неща?
— Надали ще повярваш, но той чака тук цяла нощ! Не мисля, че е искал да те посрами. Според мен той вярва, че така ще те спаси…
— Да ме спаси ли? Ако питаш мен, единственото, което иска да спаси, е мършавата си кожа! Ако аз се разоря, той губи препитанието си. Просто и ясно. Ти не го познаваш така добре като мен, затова му се връзваш. Къде е той, между другото?
— Джон ли? Щяло да има някаква сватба, която ще се състои на Джудека или някой от онези острови. Не си спомням точно кой — отговори Констанца и едва сдържа прозявката си. — В някакъв манастир.
— Сватба ли?
— Да — сви рамене тя. — Някакво момиче, доколкото разбрах.
— Винаги има някакво момиче — промърмори той.
Все така оборила глава върху гърдите му, Констанца се заслуша в дишането му. Усети как ръката му в косата й се отпуска и накрая се отпусна и тя, и заспа.
Този път трябва да беше спал доста време, защото, когато пак отвори очи, главата му се беше прояснила и единствената болка, която усещаше, беше в пикочния мехур. Някой беше пуснал завесите и единствената светлина, която нахлуваше в стаята, беше от лъч светлина, промъкнал се между тежките завеси. По силата на светлината Пол предположи, че е доста късно, вероятно следобед. Обикновено досега трябваше да се е появила прислужницата на Констанца, да дърпа завесите, да разчиства чашите и хвърлените пилешки кости от предишната нощ, да носи чисти чаршафи и гореща вода за измиването на господарката си (Констанца беше много взискателна в това отношение). Но сега нямаше никого. Може би самата Констанца не е искала да бъде безпокоена. Въпреки всичко нещо го притесняваше — мисъл, която човъркаше периферията на съзнанието му. Заслуша се за останалата част от прислугата, движеща се из двореца, за някакво прошепнато предупреждение, за скърцане на дъски или изпуснато ведро. Нищичко, нито звук. В ушите му звънна гробовна тишина. В далечината чу църковни камбани, отброяващи цял час.