За миг се запита дали Карю е все още на сватбата, дали вече са венчали момичето.
Огледа стаята. Забеляза масичката до леглото, покрита с турския килим, празната винена чаша, захвърленото тесте карти. Дървената ламперия по стените се редуваше с ламперия от кожа, по която бяха изрисувани изящни цветя и райски птички с контури от златен варак. Над една от раклите до стената очите му попаднаха върху парче ламперия, която му се стори по-бледа от останалите. После си спомни, че някога там беше стояло огромно огледало с позлатена рамка и се запита къде ли го беше преместила Констанца.
Спомни си как някога беше дошъл тук като млад мъж — в същата тази стая, от която тя като че ли беше станала неразделна част. Но надали би могло да има по-подходяща обстановка за нея. Тогава той се чувстваше като поклонник, търсещ своята мадона. Помнеше съвсем ярко и агонията от очакването, когато я зърна за първи път, като че ли подобно същество — митологичен звяр, сирена или сфинкс — беше твърде красиво за очите на смъртните.
Беше ги посрещнала майка й — самата тя в младостта си една от най-прочутите куртизанки на Венеция. Беше им сервирала сладки и вино в позлатени бокали. Пол си спомняше как тя беше оставила него' и спътника му Франческо в преддверието и ги беше накарала да чакат — за време, напълно достатъчно да се покаят (ако имат подобно желание) за колосалната сума, която трябваше да платят, за да имат щастието да бъдат представени на най-прочутата куртизанка на Венеция. Сега Пол се присмя на своята по-млада и по-глупава същност — на капризите и арогантността на двама младежи, изведнъж открили благините на богатството. Защото сумата беше толкова безразсъдна, че през трите седмици, в които бяха накарани да чакат първото си представяне, дори само мисълта за нея му бе причинявала прилошаване и бе извиквала по челото му постоянна пот като на болен човек.
Вярно, че преди беше влизал при обикновени жени. Те се намираха лесно около театрите на Съдърк, на които той и останалите чираци бяха чести посетители, но ако сега бе смятал, че ще види поредната такава жена, то скоро му предстоеше да установи, че е бил в дълбока заблуда. Двамата с Франческо стояха в преддверието подобно на двойка маймуни в своите ушити точно за целта кадифени панталони. Когато си спомни за този момент и за абсурдния начин, по който изглеждаха, той не можа да не се усмихне. Нямаше никакъв спомен точно колко бяха чакали, докато влязат — единственото, което си спомняше, бе, че след цяла вечност вратите се бяха разтворили и им бяха разкрили стая, пълна със свещи — толкова много, че в стаята беше светло като ден. И сред тези свещи ги чакаше тя, в апогея на ослепителната си красота — със спускаща се като водопад по раменете й тъмна коса, облечена в най-фините одежди от златоткан брокат, с пръстени на ръцете и бижута по врата. А после се изправи, за да ги посрещне. Когато го погледна, тя го накара да се чувства така, сякаш беше надарен с красотата на Парис и със силата и ума на Одисей. Че той и само той е единственият мъж на света, когото тя желае.
Роля ли беше играла тя в оня първи ден? Пол не си спомняше. Но онова, което помнеше, бе, че тогава тя беше заговорила с тях по начин, по който той никога досега не беше чувал жена да говори — за Данте и Ариосто, та дори за онзи вулгарен Аретино. А те двамата с Франческо просто бяха стояли пред нея с крака, омекнали като памук, неспособни да откъснат очи от тази неземна красавица.
Но тогава той беше толкова млад… С едно тръсване на глава сега Пол се отърси от мечтанието си. В свивката на ръката му, топла и нежна, лежеше все още спящата Констанца. Той се приведе и вдиша аромата на косата й. Тя ухаеше на мускус и на нещо друго, нещо сладко (може би виолетки?), смесено с по-силните женски миризми на кожата и потта.
Той усети, че се възбужда. Целуна рамото й, а после все още изпръхналите му устни се плъзнаха по гладката й кожа. Тя лежеше с гръб към него. Помисли си да я обладае още на мига, както най-често обичаше да прави — докато е все още топла, мека и податлива. Усети как при самата мисъл за това започва да набъбва. Плътта на задните й части беше хладна на фона на неговата жега, когато дръпна ризата й нагоре — но нямаше никакъв смисъл, натискът в пикочния му мехур вече му причиняваше болка и той разбра, че първо ще се наложи да се изпикае, преди да предприеме каквото и да било друго. Измъкна се непохватно от леглото и се насочи към мястото, където винаги държаха гърнето — зад един параван в ъгъла на стаята. По пътя обаче се спъна в него голямо и твърдо.