Пол изруга шумно и Констанца се събуди.
— Кóза? — запита, докато го наблюдаваше как се показва иззад паравана, обут само по чорапи. — Какво има?
— Нищо. Просто се спънах. Снощи да не би да съм изпуснал нещо? — попита, докато се връщаше в леглото и я придърпваше обратно към себе си.
— Не мисля. Защо?
— Защото мисля, че току-що намерих нещо, което е мое — отговори той и започна да смъква ризата от раменете й, откривайки едната й гърда.
— Пол…
— Легни! Позволи ми да те погледам! — заповяда й той.
Тя послушно легна обратно и се вторачи замислено в него.
— Къде е огледалото? — попита той с устни върху гърдите й. — Онова, което стоеше на стената.
— Какво? О, това ли — сви рамене Констанца. — Просто е на поправка, това е — кратка пауза. — Пол, не можеш просто да се появяваш ей така и да очакваш, че… след всичкото това време…
Тя се измъкна от него и седна в леглото. Двамата се втренчиха един в друг. После внезапно настроението й се промени. Само с едно движение тя се претърколи в далечния край на леглото, присмивайки му се през рамо.
— След всичкото това време, Пол Пиндар — рече, — няма ли да попиташ поне за здравето ми, а?
На фона на тъмната кувертюра на леглото тялото й изглеждаше сластно, златисто. И върху двете й задни бузи той зърна по една трапчинка.
— И сам виждам, че сте в идеално здраве, дона Констанца! — контрира я той. Ръцете му бяха приятно топли и сухи, когато проследи трапчинките с пръстите си. — Перфектна както винаги, ако ми позволите дързостта!
Тя протегна ръка и постави нежно длан върху бузата му.
— Сигурен ли си? Имам предвид за това?
— Кое това?
— Много добре знаеш какво имам предвид!
— Просто легни и ми позволи да те погледам.
— Отлично знаеш, че искаш да направиш нещо много повече от това само да ме гледаш — отсече тя, дръпна се от него и седна отново на леглото, като кръстоса ръце пред гърди.
— Искаш да знаеш дали ще мога да ти платя ли?
— Е? — Констанца невъзмутимо задържа погледа му.
— Това става ли, милейди? — попита той и вдигна между пръстите си малък предмет.
— Какво е това?
— Скъпоценен камък.
— Скъпоценен камък ли? — възкликна тя и застина. — Какъв по-точно?
— Отвори и ще видиш! — Пол постави увития в парче плат камък в обърнатата й длан. Тя го подържа известно време, като че ли нямаше желание да го докосва.
— Не се тревожи, не хапе! — засмя се той, когато забеляза изражението й. — Спечелих го на карти!
Констанца пребледня.
— Не може да бъде! Спечелил си го на карти?
— Да — кимна Пол и я изгледа озадачено.
— Мадона миа! Не мога да повярвам! — Разгъна внимателно плата и се загледа в камъка, който проблясваше в тъмночервено в сумрачната стая. После промърмори само: — О!
— О? Само това ли ще кажеш?
— Шпинел — съобщи учтиво Констанца.
— Да, шпинел, при това много добър! Само не мога да разбера какво толкова смешно има.
— Просто за миг си помислих… — започна Констанца, но не довърши и сложи ръка на гърлото си. — Няма значение!
— Какво по-точно?
— Нищо. Нищо особено — отговори тя и се засмя. — Просто напоследък се носят разни приказки…
— Приказки за какво?
— За големия диамант — „Синевата на султана“. Онзи, който Дзуане Мемо дава като награда в голямата игра на карти — отговори тя. И в мига, в който думите излязоха от устата й, Констанца разбра, че е допуснала огромна грешка.
— „Синевата на султана“ ли? Имаш предвид османския султан? Сигурна ли си, че се нарича така?
— На султана или на шаха, нещо такова — опита се да омаловажи тя новината си. — Вероятно не съществува, може би е просто поредната клюка от Риалто… Знаеш как се говорят всякакви неща. Това обаче си е съвсем реално! — добави в опит да смени темата и вдигна червения скъпоценен камък към лъча светлина. — Макар и само шпинел, той е много красив. Изрязан е съвършено — прокара внимателно пръст по повърхността на камъка. — Не е най-добрият, който съм виждала — рече замислено, — но в никакъв случай и най-лошият. А Карю казваше, че напоследък непрекъснато губиш на хазарт.
— Ами… — започна да казва нещо Пол, но размисли и завърши: — Нека просто кажем, че напоследък се интересувам доста от размяната на чуждестранни стоки.