— Така ли? Но защо трябва да ми говориш така загадъчно?
— Няма никаква загадка. Просто нашият занаят вече не е така сигурен, както беше някога. По множество причини. Но скъпоценните камъни никога не губят стойността си.
— Заменил си акции от твоята безценна компания „Левант“ за скъпоценен камък?
— Бързо схващаш, дона Констанца! Е, харесва ли ти?
— Красив е. Какъв цвят само! Като най-доброто червено вино на света!
— Днес смятам да го занеса на Просперо, за да го оцени. Нали помниш Просперо Мендоса?
— Търговецът на скъпоценни камъни ли? Ма черто[6] всички го познават!
— Ще го попитам и за онзи диамант. Няма начин да не знае!
Констанца се загледа в голия задник на Пол, докато слизаше от леглото и се насочваше към прозореца. Но защо всички англичани са толкова бели? Най-хубавото обаче бе, че той беше останал при нея, сега се канеше да легне с нея така, както правеше някога, а нейното сърце пееше ли, пееше радостно.
Остави шпинела встрани и с последните си останали сили се опита да се успокои. Знаеше, че точно това е моментът, когато трябва да му каже да забрави за диаманта, да го предупреди в никакъв случай да не се забърква с Дзуане Мемо — но сега единственото, което имаше значение за нея, бе да не му позволи да види радостта й, никога да не му даде да разбере, че й идваше да се разплаче от радост, когато го виждаше. Това беше най-важният урок, който беше научила от майка си още преди много години — беше го научила на много голяма цена, но сега й беше невъзможно да забрави. Желанието към мъжа или отвращението от него — каквито и чувства да те изпълват — не трябва да се показват никога от една куртизанка, трябва да бъдат неизменно прикривани зад нейната маска. От това зависеше всичко, целият й живот.
И стана така, че тъкмо поради тази причина единственият човек, в когото Пол би се вслушал, единственият човек, който би могъл да го спаси, не каза нищо. Като изобрази на лицето си ленива усмивка, Констанца се отпусна в средата на леглото и изрече:
— Приемам твоя шпинел с огромно удоволствие! — Потупа леглото до себе си. — А сега виене[7] скъпи мой! — Протегна ръце над главата си и позволи на една от красивите си гърди да се изсипе от деколтето на ризата, докато го наблюдаваше как я гледа. — Виене, скъпи Пол! Съвсем скоро ще установиш, че мен също много ме бива в търговията!
СЕДМА ГЛАВА
Сватбарите най-сетне идваха.
Анета и още две от монахините хористки — сестра Урсия и сестра Франческа, заедно с послушницата Евфемия наблюдаваха малката флотилия от гондоли, която се приближаваше към техния остров през лагуната.
— Мислите ли, че са те?
— Разбира се, че са те! Ето ги, пристигат!
Четирите се бяха качили в една от спалните на най-горния етаж, обикновено заета от пансионери. Прозорчето в стаята беше високо в стената, обаче те бяха натрупали три пейки една върху друга и сега с нетърпение наблюдаваха пристигането на гостите. Това беше едно от малкото прозорчета, които даваха възможност да се надникне във външния свят. Както всички по-млади монахини от „Санта Клара“ добре знаеха, оттук се разкриваше най-обширната панорама към лагуната, на север към остров Джудека и към самата Венеция, както и към всички лодки или гондоли, които наближаваха манастира.
— Хайде, слизайте! Всички! Искам и аз да погледна! — разбута останалите Анета. — Ще погледна с това!
Извади от джоба си малък цилиндър, покрит с шагрен и с дължина приблизително колкото панаирджийска свирка, изгони другите и се настани пред прозореца.
— К'во е туй? К'во държи тя в ръката си? — развика се сестра Евфемия, най-младата от тях — дете на не повече от дванайсет-тринайсет години, и заподскача от крак на крак.
— Нарича се далекоглед, а ти говори по-тихо, става ли? — сряза я Анета. — Сестра Маргарета веднага ще дотърчи, ако ни чуе! — Приближи цилиндъра до едното си око и замижа с другото. Първоначално единственото, което виждаше, беше ослепителното отражение на светлината от зелените води на лагуната.
— Пак си влизала в стаята на сестра Пурификасион[8], а? — прошепна Урсия.
— По-скоро го е откраднала — изсумтя сестра Франческа и по лицето й се изписа неодобрение.
— Не съм го откраднала, само го взех назаем — отвърна Анета, докато бавно оглеждаше лагуната. — Ще го върна на старата Чистофайница още утре… Охо!
— Какво?
— Работи! Виждам ги, наистина ги виждам…
— О, слава на Бога! Едва не излязох от кожата си! — възкликна сестра Евфемия и сложи ръка на гърди. — Ето, вижте как бумти сърцето ми!