И тя се замисли отново за онзи мъж, за мястото, където беше сложил ръката си, видя отново силата и заоблеността на бедрата му.
— Това не е твоя работа! — отсече Анета, изправи се и изтръска от полите си няколко невидими трохи.
Въпреки сумрака, в който седяха, тя видя как Урсия я поглежда изпитателно, а после отвръща очи. Жената имаше силно лице, с високи скули. Не беше особено хубава, но имаше красиви устни, които се извиваха в крайчетата, когато се усмихваше. Анета се запита какъв ли е цветът на косата й под строгия монашески воал — може би русолява, но не беше възможно да се каже. Във всеки случай не и черна. За миг през главата й мина мисълта да сподели с Урсия онова, което беше видяла през далекогледа. Понякога й се струваше, че харесва Урсия, чиято непочтителност към живота на манастира и чието остроумие достойно съперничеха на нейните. Имаше моменти, когато можеше да мисли за нея почти като за приятел, защото след завръщането си от другото място тук се чувстваше много по-самотна, отколкото си беше представяла. Освен това Анета беше почти убедена, че Урсия ще възприеме историята й по-скоро като забавна, отколкото като шокираща. Тя самата също щеше да се смее — и по-точно да се залива от смях — ако това се беше случило с някоя друга сестра. Но по някаква неизвестна причина като че ли не можеше да събере сили да си признае.
Накрая, когато установи, че няма да изкопчи нищо повече от Анета, Урсия се изнесе обратно към трапезарията, оставяйки я на собствените й мисли.
Той няма как да е видял лицето ми, нали? Надникна през решетката към сватбарите в общата зала. Не, невъзможно. Все пак аз през цялото време държах далекогледа пред лицето си! Той трябва да е видял само отблясъка от него, нищо повече. Прибра под монашеската си шапка къдриците, които тази сутрин така старателно беше измъкнала и притеснено огледа гостите в търсене на мъжа от гондолата. Но не, той не беше сред тях. Може би е сгрешила, може би в крайна сметка той не е бил един от гостите, а лодката му просто се е смесила с останалите. Въоръжена с тази успокояваща мисъл, тя постепенно възвърна самообладанието си, събра достатъчно смелост да се премести към предната част на тяхното отделение и да се смеси с останалите.
В един от ъглите на общата зала един от сватбарите беше издигнал нещо като сцена за куклено представление от платнище на жълти и червени ивици, и куклите вече се показаха. Анета се настани, готова да се наслади на спектакъла.
А после, внезапно, затаи дъх. Това беше той. Да, определено беше той. Излизаше иззад сцената на куклите. Значи ето къде се е криел! Кафяви очи и смръщен поглед (нещо й подсказа, че би познала този поглед навсякъде), тъмна къдрава коса, падаща върху раменете му. От колана му висяха множество кухненски ножове. Значи тях бе видяла да проблясват на кръста му. Докато тя го наблюдаваше, той се отдръпна назад, огледа набързо тълпата, очакваща представлението, и когато се увери, че никой не го гледа, се промъкна тихичко през вратата на пансионерките към манастирската градина отзад.
След като по-голямата част от монахините бяха заети изцяло с гостуването на сватбарите, а и след започналото куклено представление, нямаше нищо чудно, че градината беше празна, когато Анета се озова в нея.
Не бе имала възможност, разбира се, да тръгне след натрапника през вратата на пансионерките — беше възпрепятствана от металната решетка, която отделяше монахините от гостите. Вместо това, без нито за миг да се замисля какво ще каже или ще направи, ако случайно го настигне, Анета се беше върнала по коридора, отвеждащ до трапезарията, после беше минала през кухните, а накрая и през всички килери и складове, които се намираха точно до зеленчуковата градина.
Беше тичала толкова бързо, че когато стигна до кухнята, беше останала почти без дъх. Освен Дебелата Анна, кухненската прислужница — глухоняма и толкова тъпа, че дори кукленото представление не беше по възможностите й — която седеше и белеше моркови, Анета не видя никого другиго. В двора след кухните спря за миг до един чучур, за да си поеме дъх.
Това беше част от манастира, която напоследък нямаше причина да посещава, но която се оказа абсолютно същата, каквато я помнеше. Ято бели гъски й изсъскаха, когато мина покрай тях. Малко по-нататък лежеше котарак и ближеше козината си, която изглеждаше черна на фона на червените плочи. Колко странно! Преди беше живяла почти в кухните, когато беше послушница, което ще рече нищо повече от слугиня. Но сега, когато се беше върнала в манастира със собствена зестра, благодарение на което я направиха монахиня, всичко се беше променило. Сега тя беше точно толкова важна, колкото и надутите контеси — и със сигурност точно толкова богата като тях.