От двора Анета се отправи предпазливо към зеленчуковата градина. Когато стигна, спря, за да се ориентира. Беше точно по обяд или някъде там и в градината беше горещо и тихо. Даже кипарисите, подредени около манастирските стени, не хвърляха сенки. Малко по-нататък, близо до основната постройка на манастира, се виждаше входът към лечебната градина с нейните строго подредени, симетрични лехи, където се отглеждаха редките медицински растения, разнасящи славата на техния манастир. Но ако отидеше там, щеше да бъде забелязана много лесно, затова тя реши да остане в цветната част на градината. Влезе в розовата градина — цветовете на червените, бели и розови рози се бяха отпуснали от обедната жега. Оттам премина под тунела от преплетени лимонови дръвчета. Тихо жужене й напомни, че се намира съвсем близо до кошерите. Стресна се и се скри зад живия плет. Сред кошерите се разхождаше сестра Вирджиния, една от най-възрастните сред тях, но беше обърната с гръб към Анета, а на главата си имаше огромна шапка с мрежа. Анета прецени, че сестрата няма как да я види, затова продължи предпазливо по алеята под дърветата.
Въпреки че го беше видяла от разстояние, при това през далекогледа, за Анета нямаше никакво съмнение, че мъжът, когото беше забелязала да се измъква в градината, е мъжът от гондолата. Какво си мислеше той, че прави? Анета се замисли за погледа му. Познаваше този вид поглед — мрачен и едновременно арогантен. Очевидно си въобразяваше, че може да се вмъкне сред тях, а после да се хвали пред приятелите си. Имаше моменти, когато си мислеше, че на онова, другото място бяха по-добре, защото там никога не виждаха мъже — освен ако не се броят онези без тестисите — евнусите, кастрираните. Въпреки че някои от момичетата се влюбваха и в тях.
Колкото повече вървеше, толкова по-горещо й ставаше. Изпод шапката й започнаха да се измъкват кичури, усещаше, че ризата е залепнала на гърба й от пот. С изключение на сестра Вирджиния с нейната пчеларска шапка, в тази част от градината нямаше никого другиго. В далечния край, близо до стените, граничещи с лагуната, тя зърна пътека между живия плет, в чийто край се виждаше малка беседка с каменна пейка. Прималяла от горещина, Анета се отпусна с благодарност под сянката на дърветата, обгърнали беседката. Даже през дебелия плат на полите й камъкът беше хладен. От другата страна на живия плет до ушите й достигна звук от вода — фонтан или може би извор. И точно в този момент ги чу — два гласа, мъжки и женски, говореха и се смееха тихичко.
Анета моментално хукна обратно по пътеката, повдигайки полите си. Зави зад края на живия плет и се озова насред кръгла полянка, в чиито център се виждаше фонтан със статуя. Но не, беше сгрешила, тук нямаше никого. Тъкмо си казваше, че от горещината започват да й се причуват разни неща, когато с периферното си зрение забеляза нещо — някакъв проблясък, нещо цветно, което пробяга пред входа към тази полянка. Анета побягна обратно. Първоначално хукна надолу по пътеката, но после размисли и заобиколи живия плет, озовавайки се отново в беседката. Но все така ни жива душа наоколо.
Анета се насочи пак към каменната пейка и тежко се отпусна на нея. В този момент усети как около врата й се плъзва ръка, а друга притиска устата й. Скочи веднага — или поне се опита — но нямаше никакъв смисъл. Държаха я здраво. Даже когато се опита да завърти глава, за да види кой е нападателят й, онзи, който я държеше така лесно, някак си успяваше да стои далече от погледа й, а колкото повече се дърпаше тя, толкова по-силно я стягаха ръцете му. Тези пръсти на гърлото й неговите ли бяха?
Неспособна да помръдне глава, Анета реши да рискува и с десния си крак срита човека зад себе си колкото сили имаше.
— Ооох! — ръцете моментално се свлякоха от врата й. Препъвайки се, Анета изхвърча от беседката.
— Сестро! — провикна се нечий глас зад нея.
— Какво…
— Аз съм!
Анета се обърна.
— Урсия?!
Нямаше никакъв мъж. Само сестра Урсия, превиваща се от смях.
— Какво в името на всички светни те накара да постъпиш така с мен? — извика гневно Анета.
В продължение на известно време Урсия не беше в състояние да отговори — толкова силно се смееше. Накрая промърмори:
— Това беше шега, разбира се! — Триейки сълзите от очите си, тя се измъкна иззад каменната пейка. По робата й бяха прилепнали листа и клонки. — Де да можеше да видиш лицето си!
— Мислиш, че е смешно, така ли? — възкликна Анета и докосна внимателно гърлото си. — Уплаши ме до смърт! — Отпусна се до живия плет, облегна гръб на него и свали монашеския воал от главата си.