— Съжалявам, че съм те уплашила толкова — отговори вече по-сериозно Урсия, приближи се и седна до нея. Лицето на Анета беше червено като домат. — Много си зачервена. Добре ли си?
— Да, ще се оправя. Просто имам нужда от малко почивка — отговори Анета и прокара пръсти през косата си — беше приятно да проветри главата и врата си. — Мадона! Никога не съм си представяла, че си толкова силна!
— А ти се бореше като давеща се котка!
— Помислих си…
— Какво си помисли?
— Помислих те за мъж.
— Какъв мъж?
— Онзи от гондолата. Той също имаше далекоглед като онзи на дъртата Чистофайница.
— И ти реши, че той е тук?
— Видях го да излиза в градината през вратата на пансионерките. Сигурна съм, че го видях! И го последвах.
— И видя ли го?
— Не. Обаче го чух. Сигурна съм! Чух два гласа — мъжки и женски. Говореха си, смееха се. На малката полянка край фонтана — поясни тя и посочи към другата страна на живия плет.
— Но ти също си била там — не ги ли чу?
— Кой, аз ли? Не. Аз търсех теб — отговори Урсия и сви рамене. — Но според мен просто ти се е причуло — горещината често причинява това — потупа Анета по ръката, подаде й монашеския воал и рече: — По-добре вече го слагай. Камбаната за молитва отдавна звъня, а знаеш какво ще каже старата Чистофайница, ако закъснеем. Хайде, влизаме ли вече?
ОСМА ГЛАВА
Анета познаваше много добре характера на сестра Пурификасион. Но щеше да й се наложи да се сблъска с него още веднъж през този ден, когато помощник-игуменката изпрати да я повикат.
— Знаеш ли защо изпратих да те повикат?
— Не, сестро.
— Не, преподобна сестро!
— Не… сестро Пурификасион…
Анета беше приковала очи в малкото разпятие на стената вдясно от главата на възрастната монахиня. Настъпи кратка пауза, след която тя добави:
— Простете, сестро, но винаги са ме учили, че трябва да се обръщаме с думата „преподобна“ само към нашата достопочтена игуменка. Или може би съм се лъгала? — добави смирено. Сведе очи към пода и завърши: — Ако е така, най-смирено моля за вашата прошка!
В продължение на няколко минути по-възрастната жена не каза нищо. Анета чуваше само тих, съскащ звук, бавно поемане на дъх, като че ли жената поемаше въздух през зъбите си — доколкото й бяха останали на тази аристократка, разбира се, помисли си със задоволство Анета. Когато вдигна очи, а после бързо ги отмести, тя видя, че устните на сестра Пурификасион беззвучно се движат. Ала никакво количество молитви нямаше да помогнат на старата Чистофайница да я надхитри.
Сестра Пурификасион от своя страна продължи да съзерцава безмълвно Анета. По някое време се изправи на крака, приближи се сковано и застана зад нея. Но все така не отронваше думица. Единственият звук в стаята беше бастунът със сребърна дръжка, който потропваше нетърпеливо по пода.
— Както изглежда, вчера сме имали нежелан посетител.
След продължителната тишина Анета едва не подскочи стреснато от гласа на другата монахиня.
— Така ли?
— В градината.
— О!
— Това няма нищо общо с теб, нали така, сестро?
Когато Анета не отговори нищо, тя допълни:
— Знаем, че е бил в градината, защото този… монаркино стъпкал една от цветните лехи на сестра Анунсиата и счупил няколко клона от нейното най-красиво крушово дърво, докато се катерил по стената, за да избяга. И ни е оставил подарък под формата на едната си обувка…
На плочите пред краката на Анета се приземи мъжки кожен сандал.
— Монаркино ли?
— Сигурна съм, че си чувала многократно този термин, сестро. Това е мъж, който обича да се забавлява чрез плътски отношения с монахини!
— О!
— Шокирам ли ви? — Устните на сестра Пурификасион изобразиха нещо, което би могло да мине и за усмивка. — Надали, сестро. Точно теб…
Докато възрастната жена говореше, Анета усети някакво раздвижване около краката си. Сведе очи и видя, че сестра Пурификасион е пъхнала сребърната дръжка на бастуна си под полите на расото й и го беше надигнала точно толкова, колкото да открие забранените бродирани пантофки. За миг в стаята се възцари пълна тишина. Някъде извън стените на манастира Анета дочу камбаните на далечна камбанария да отброяват часа от другия край на лагуната.
Сестра Пурификасион закрачи бавно, докато не се озова точно пред Анета. Обрамченото от плътния й воал лице беше съвършено овално, въпреки възрастта й кожата й беше много бяла, по някакво чудо почти без бръчица. „Някога сигурно е била красива“ — помисли си Анета и изненада самата себе си с тази мисъл. Черните испански очи бяха прихлупени — странните, бели, тежки клепачи ги закриваха толкова плътно, че понякога беше трудно да се разбере дали са отворени.