— Разбирам.
— И храната…
— Какво за храната?
— Беше различна.
— Различна ли? — В нетърпението си да измъкне някаква информация, сестра Пурификасион беше започнала да звучи като бавно развиваща се. — В какъв смисъл?
— В смисъл — отговори Анета и заби нокти в дланите си, за да не се разсмее, — че беше различна от храната, която ядем тук.
— Да, да, това го разбирам! — прекъсна я нетърпеливо помощник-игуменката с едно махване на ръка. — Естествено, че разбирам!
О, не, нищо не разбираш! Абсолютно нищичко. Въпреки че много би ти се искало, нали? Мисля, че не е трудно да се досетя какво е онова, което най-много би искала да разбереш!
— Нещо друго?
— Не съм много сигурна как да ви разбирам, сестро Пурификасион — отговори Анета, самата невинност. — Какво по-точно бихте искали да знаете за там? — За първи път тя си позволи да я погледне в очите. — Кажете и ще ви разкажа!
И автоматично разбра, че е прекалила. За миг като че ли беше държала старата монахиня във властта си, но изведнъж нещо се беше променило, нещо невидимо и неуловимо. Нещо, което до този момент е било на една ръка разстояние от нея, внезапно й се беше изплъзнало. Като затвори очи, сякаш не можеше да гледа момичето пред себе си, сестра Пурификасион отстъпи крачка назад и изрече:
— А сега ще чакаш тук, сестро!
— Ама аз седя тук вече цял час и…
— Ще изчакаш тук, сестро Анета! — отсече твърдо старата монахиня. — Толкова, колкото аз пожелая!
И без по-нататъшни обяснения тя напусна стаята, потраквайки по плочите с бастунчето си.
Сестра Пурификасион редовно си позволяваше да кара по-младите монахини да стоят прави и да чакат, за да изтръгне признания от тях. Но с останалите не го правеше. На Анета й се искаше да тропне яростно с крак. Мадона! Понякога дъртата Чистофайница ги караше да признават дори неща, които не бяха направили! Скандално! Но ако си въобразяваше, че така ще накара Анета да проговори, просто не беше познала! Четирите години обучение като лична прислужница на валиде султан я бяха научили на доста неща. Напоследък се стараеше да не мисли често за онова място, но въпросите на старата монахиня събудиха отново спомена.
Все едно отново видя валиде султан така, както я беше зърнала за последно. През онази нощ беше дежурна и беше отишла в покоите на валиде, за да провери дали всичко е наред. Но я беше заварила просната на дивана. По гръб, със затворени очи и ръце, прилежно сгънати една върху друга на гърдите й — като че ли е била напълно готова за този миг, а може би дори го е искала. Защото онези, които я познаваха, бяха напълно наясно, че зад стените на харема няма нещо, което валиде султан да не контролира. Сафийе султан, най-могъщата жена в цялата Османска империя, майката на Божията сянка на земята — самия османски султан, и жената, на която някога Анета беше лична прислужница.
Казват, че мъртвите изглеждат като заспали. Но за Анета не беше така. Спомняше си как бе съзерцавала жената, лежаща на дивана, спомняше си странното усещане, сякаш я виждаше за първи път. На лявото й ухо беше зърнала бенка, по врата й — съзвездие от лунички, кафяво рождено петно на ръката — все несъвършенства, които никога досега не бе забелязвала.
Сафийе беше издъхнала малко преди Анета да я намери. Въпреки това кожата й вече беше започнала да пожълтява, устата й да се отпуска, едното й око стоеше леко отворено, като че ли се събуждаше от дълъг сън. Анета почти чу гласа й: „Е, какво чакаш, карийе? Донеси ми шала… кафето… котката ми… веднага!“. Но нямаше как да бъде така. Стана й необичайно, когато си помисли, че този чудодеен глас беше замлъкнал завинаги. В съзнанието на целия харем присъствието на валиде султан беше толкова силно, че дори след като Анета повика евнусите, никой от тях не се осмели да я докосне. Но за момент, за един дълъг момент тя просто беше седяла там, съзерцавайки мъртвата кралица.
Дори сега, когато стоеше в манастирската стая, Анета потрепери. Валиде султан мъртва! Спомняше си чувството, което я беше изпълнило тогава — че това е просто обвивка, черупка. Цялата й красота си беше заминала, всичката сила. Тялото, което лежеше изпънато под тежките кожени завивки, беше толкова крехко в смъртта, колкото никога не й беше изглеждало в живота — толкова, че за Анета беше шокиращо. Сякаш жената, която бе смятала до този момент, че познава, е била само илюзия. Факирски номер. Акт на волята. А като познаваше валиде, може би и трите.
Спуснатата й коса се стелеше около главата й като къдрици на русалка в странната синьо-зелена светлина на личните й покои. Анета бе протегнала ръка и бе докоснала ръката на валиде. Кожата беше мека, но под нея плътта вече бе започнала да изстива и да се втвърдява като нокти на граблива птица. Анета не се страхуваше да стои пред нея съвсем сама — бе изпълнена единствено от любопитство. Значи това е смъртта, така ли? Това ли е всичко?