ДЕВЕТА ГЛАВА
В малките часове на нощта, преди утринната молитва Анета усети, че някой я разтърсва и се опитва да я събуди.
— Какво… Кой…
— Говореше насън, сестро.
— Евфемия, какво правиш тук?
Даже в полусънното си състояние Анета разпозна непогрешимата смрад на спарено и мръсотия, която сподиряше навсякъде малката послушница. За разлика от одеждите на Анета, дрехите на Евфемия, чак до лененото й бельо, идваха от рядко почиствания общ гардероб на манастира.
— Сигур' пак те гони онзи сън — допълни Евфемия с характерния си акцент на момиче от простолюдието. — Дай да се мушна.
И без да чака покана, тя се покатери при Анета, пъхна се под завивките й и легна с гръб към стената, така че двете се оказаха като две лъжици в кутия. В тъмнината Анета различаваше само силуета на непокритата й глава. Тъмната коса на момичето, която някога беше подстригана почти до голо, растеше наново на пухкави къдрици, придавайки й комичния вид на птиче голишарче.
В съответствие с правилата на манастира вратата към килията на Анета, подобно на вратите на всички хористки, беше оставена отворена. Не се позволяваха никакви ключалки, а коридорът отвън винаги беше осветен от множеството свещи по свещниците в стените. Сестра Виргиния, най-възрастната и най-почитаната от монахините, беше получила задачата да патрулира по коридора на всеки час, за да се увери, че младите не си позволяват никакви своеволия в килиите, но до към втората обиколка след залез-слънце достопочтената монахиня вече спеше толкова непробудно, че както казваше сестра Урсия, би проспала и Деня на Страшния съд благодарение на буренцето вино, което неизменно й правеше компания в килията.
— Пак ли онзи сън, а?
— Не знам — промърмори Анета и усети, че Евфемия гали косата й. — Сигурно това е било.
— Не помниш ли?
— Не, никога не си спомням. Просто се събуждам с онова… особено чувство…
— К'во по-точно?
— Не знам… — втренчена в тъмнината, Анета затърси подходящите думи, за да опише опустошението, което усещаше, нещо, което не бе в състояние да определи с име, нещо мрачно и черно, което я притискаше. — Сякаш… сякаш съм изгубила нещо, което никога повече няма да намеря.
— Вече свърши, тъй че не му мисли повече, а?
— Права си, трябва да се опитам — Анета усещаше как топлината от дребното тяло на послушницата постепенно се пропива в нейното. — Сигурно е от онзи пудинг, дето ядохме снощи — би причинил кошмари на всеки.
— Аз моя го дадох на сестра Катерина, нали я знайш как обича сладичко!
— А аз дадох моя на котката на сестра Маргарета, макар че, Бог ми е свидетел, вече е достатъчно дебела — отвърна с усмивка Анета. — Не спирай, много е приятно! — добави и се протегна, за да се опъне по-удобно върху тънкия манастирски дюшек.
Когато очите й се приспособиха към тъмнината, тя постепенно започна да различава познатите форми в стаята си. Килията на Анета, която тя си беше подсигурила благодарение на парите от зестрата при завръщането си от Константинопол, бяха всъщност две, превърнати в една. Намираше се в далечния край на коридора със спалните на монахините и беше най-голямата в манастира с изключение на стаята на игуменката. Стените бяха обикновени, варосани, гредите на тавана високи и почернели, но с изключение на тези обичайни за манастирите черти, тя не приличаше почти по нищо на обикновена килия. До стените бяха поставени две красиви ракли, в които тя държеше дрехите си, в ъгъла имаше висок дървен шкаф, в който (слуховете бяха съвсем верни) беше подредила чиниите, чашите и приборите си, както и всичките си запаси от храна и напитки. До прозореца врабчето беше заспало в малката си клетка.
— Много различно ли беше там… онова място… от това, де? — попита колебливо по едно време Евфемия.
Анета се замисли. Откакто се беше върнала във Венеция, беше успяла да държи почти в пълна тайна преживяванията си в харема. В началото не беше нарочно. Шокът от завръщането й в манастира (въпреки че изборът за това беше изцяло неин) не й позволяваше да говори за това. Постепенно обаче започна да си дава сметка за мистериозното излъчване, което беше започнало да я обгражда, и реши да се възползва от него. Но сега — може би беше от съня, а може би, защото в самотни мигове като този малката послушница беше единственото същество тук, наподобяващо приятелка — поривът да сподели с някого стана непреодолим.
— Знаеш ли — осъзна, че започна да говори сега тя, — когато бях в харема на османския султан, цели четири години, там имаше едно момиче, което много приличаше на теб…