— Тогава бях само на десет, Евфемия. Все още дете. Бях по-млада и от теб. Но според нравите в селото ми — достатъчно стара. Още тогава се заклех, че никога през живота си няма да имам нещо общо с мъж, който и да било той! Никога!
— Що? К'во направи?
— Какво направих ли? Ха! Захапах го толкова силно, че никога повече да не си помисли дори да докосне млада куло\ — Усети как Евфемия се разтърсва от смях до нея. — А веднъж казах на Кая, че ако султанът се осмели да ме докосне с пръст, ще захапя и него! Мадона\ Сега си спомням колко ми се ядоса тя тогава, когато й го казах. Каза, че един ден езикът ми щял да затрие и двете ни… — проточи Анета и спря.
Евфемия я зачака да продължи, а след като чака твърде дълго, я сръга лекичко.
— А онази приятелка? К'во стана с нея, а? Имам предвид оная Кая?
В продължение на няколко секунди Анета не отговори. А после, тихо и приглушено, промърмори:
— Кая ли? Не искам да говоря за нея, разбираш ли?
И с тези думи накара момичето да се чуди дали не е казало нещо, с което да я обиди.
Тялото на Анета стана толкова неподвижно, че Евфемия се зачуди дали не е заспала отново. Но Анета си беше съвсем будна, с широко отворени очи, вперени в мрака.
Какво ли се случи с Кая? Не минаваше нито ден, нито час дори и тя да не се запита същото. Накрая се беше отказала от всичко, за да спаси приятелката си, дори от най-ценното си притежание.
По бузата на Анета се търколи самотна сълза. Оставаше един-единствен въпрос, въпрос, на който сигурно никога нямаше да научи отговора — дали диамантът на валиде султан е бил достатъчен, за да спаси Силия Лампри?
ДЕСЕТА ГЛАВА
Анета и Евфемия все още лежаха една до друга на леглото, когато дочуха шум.
За момент застинаха, заслушани напрегнато.
— Какво беше това? — прошепна накрая Евфемия.
— Шшшт! Не знам.
— Слушай! Ето пак!
От другия край на коридора до тях достигна звук, наподобяващ тиха въздишка.
— Санта Мадона! Това е сестра Вирджиния! Или още по-лошо — сестра Пурификасион! Какво ли ще ми направят, ако ме хванат тук! Бързо, дай да се скрия в една от твоите ракли! — прошепна панически Евфемия и в страха си беше почти прекрачила леглото, когато Анета сложи пръст на устните си и я задържа.
Не! — изрекоха безмълвно устните й. — Почакай! — И като направи знак на момичето да се скрие под завивките, тя стана от леглото и се измъкна безшумно в коридора.
Свещите пред вратата на килията й догаряха с тихо съскане. В края на коридора, близо до нейната врата, различи силуета на курниците, долови познатата гнусна миризма. Хрумна й, че онова, което бяха чули, е била вероятно някоя от кокошките и тъкмо се канеше да се обърне и да си легне, когато пак чу онзи звук, само че този път по-тихо — не толкова въздишка, колкото изсумтяване.
Безшумно и по боси крака Анета се запъти надолу по коридора, надничайки вляво и вдясно в килиите на монахините — всяка от жените лежеше по гръб, с ръце, изпънати до тялото и върху завивките, във всяка от килиите по една ниско подстригана глава лежеше върху възглавница, пълна със слама.
Откъм килията на сестра Вирджиния се носеше лека миризма на вкиснато вино, но като се изключеше това, всичко си беше така, както трябва да бъде.
Въпреки това усещането й за безпокойство не я напускаше. Вероятно беше остатъчен ефект от кошмара й, но в тишината на спалния коридор тази нощ имаше нещо странно. Беше прекалено тихо, прекалено неподвижно. Всички монахини заспиваха в една и съща поза — правилната поза, препоръчвана строго от техния орден — но никоя не оставаше до края на съня си така. Тази нощ те изглеждаха като мраморни статуи върху гробници, като че ли цяла нощ не бяха помръднали и мускулче. Сестра Вирджиния нали винаги хъркаше? Тя беше прочута с хъркането си — беше се превърнало в изтъркана шега сред по-младите монахини. Но тази нощ откъм килията й не се чуваше дори потрепване на въздуха. Анета се насочи безшумно обратно към килията на старицата и пак се заслуша. Отново нищо.
И точно тогава го чу за трети път. Вече нямаше никакво съмнение — първо въздишка, после изсумтяване, а след това друга, по-висока въздишка. И в този момент тя моментално осъзна откъде идва този звук — не от спалните помещения, а от една от килиите, която беше леко отделена от останалите. Тази килия, която се пазеше за редките гости на манастира, беше разположена на първата междинна площадка на стълбите. Анета припълзя тихо по трите стъпала, видя, че вратата на килията е отворена и предпазливо надникна вътре.