Стаята беше малка и варосана. Нямаше прозорци и бе лишена напълно от украшения с изключение на обикновено дървено разпятие, закачено на една от стените. По-голямата част от пространството беше заето от тясно дървено легло. Върху него Анета видя фигура на жена, легнала по корем, с глава, изкривена под странен ъгъл върху възглавницата, и с ръце, сграбчили здраво таблата, като че ли се страхуваше да не падне. Странният звук излизаше от нея — нещо като скимтене.
Голият й задник, кръгъл и блед, беше вирнат във въздуха, а зад нея, гол от кръста надолу, стоеше мъж. Бедрата му се движеха напред-назад, а ръцете му бяха сграбчили мекия задник на жената толкова здраво, че плътта се разливаше между пръстите му. Тъй като се намираше странично към вратата, Анета по-скоро почувства, отколкото видя изражението на лицето му — толкова напрегнато, че в този момент сигурно и десетима мъже не биха били достатъчни да го дръпнат от жената. Докато се движеше, първоначално бавно, а после по-бързо, скимтенето на жената се засили. В крайна сметка това не се оказа звук от болка, а от удоволствие. Първоначално, сякаш се гледаше сам, той се бе навел надолу, но след няколко секунди отметна глава, насочи лице към тавана и от устата му излезе тихо ридание.
Анета се дръпна и се скри в сенките зад вратата. Отпусна се на стената. Възможно ли е жената, която току-що беше видяла да се съвкуплява като животно, да е една от монахините? Сантисима Мадона! Анета покри уста с ръка и установи, че се усмихва. Всъщност точно така беше! Тя не знаеше какво да мисли. Сцената, на която току-що беше станала свидетел, беше… абсолютно скандална, разбира се. Зачака да бъде изпълнена с абсолютно справедливо за един набожен човек възмущение, но за нейна огромна изненада установи, че такова не идва — всъщност беше по-скоро любопитна, отколкото шокирана. Тъй като самата тя не беше особен почитател на правилата, рядко прибягваше до опорите на морала. В случая имаше въпроси от много по-голям интерес. Коя от монахините беше толкова безразсъдна и толкова отчаяна, че да извика любовника си тук и да се съвкуплява под носовете на останалите? Ето това беше главният въпрос, това и какво приложение би могла да намери на тази информация. Анета не беше прекарала четири години като лична прислужница на валиде султан за нищо.
Все така скрита зад вратата на малката килия, тя чу шепнещи гласове — женският едва доловим, мъжкият малко по-висок. Опита се да чуе какво точно казват, но не успя — долови единствено тона на мъжа и с изненада установи, че той беше успокоителен, даже нежен. После, без предупреждение, вратата се отвори бързо, мъжът излезе и побягна безшумно по стълбите.
Дали я видя? Не, невъзможно. Беше прекалено тъмно, а и той надали бе очаквал някой да се крие зад вратата. Анета се поколеба. Сърцето й биеше толкова силно, че почти го чуваше. Но доколкото можеше да прецени, в стаята цареше пълна тишина — никакъв звук, никакъв признак за живот. Щеше да бъде фасулска работа да разбере коя е монахинята — Анета нито за момент не се усъмни в способността си да накара провинилата се да се издаде. Но любовникът й? Ако искаше да има някакъв шанс да открие кой е, трябваше да действа бързо. И сега тя побягна по стълбите след него.
В подножието на стълбите имаше коридор, който отвеждаше в две посоки — едната към трапезарията и кухните, а другата към двете големи зали и централния вход на манастира. Анета се насочи първо към двете зали, а после, през двора, към къщичката на пазача. Това беше най-очевидният и най-лесен маршрут, по който непознат би могъл да се промъкне в манастира. Ако е успял да подкупи пазача да остави вратата открехната, не би имало нищо по-лесно от това. Когато пристигна там, Анета едва дишаше — и веднага видя, че голямата, обкована с пирони порта, със сложната й система от месингови ключалки, е здраво затворена и залостена.
Без да си дава време да поеме дъх, тя се обърна и пак побягна обратно по пътя, по който беше дошла. Профуча през двора, през вратата на решетката, разделяща отделението на монахините от това на гостите, а после зави надясно по коридора по посока на трапезарията и оттам — към кухните. Вече знаеше със сигурност как мъжът се беше промъкнал в манастира — през градината, разбира се! Точно като предишния. Как не се бе сетила веднага? При входа на кухнята забави крачка. Както и можеше да се очаква, вратата, отвеждаща от кухнята в двора, зееше отворена.
Тя побягна в нощта.
Само дето вече не беше нощ. Първото, което Анета забеляза, бе, че небето е с няколко нюанса по-светло, отколкото когато беше тръгнала да проучи странните шумове. Редицата тополи, които обграждаха периметъра на обителта и които се виждаха от нейната килия, се възправяха като черни хартиени стражи към небе, което вече не беше черно, не беше дори тъмносиньо, а перлено и сиво. Анета потрепери и подуши хладния въздух.