Когато се върна на етажа с килиите, Анета надникна в стаята на Урсия и я завари да се бори безуспешно с монашеската си шапка с воал.
— Какво става?
— Как какво става? Успали сме се, ето какво — отговори Урсия и се прозина широко. — Не виждаш ли колко е късно? Хайде, ела ми помогни, днес съм напълно скована.
— Успали сме се, така ли? Как така? Всички ли?
— Както изглежда всички. И се чудиш точно ти, дето си още по нощница! Не чуваш ли камбаната? — Урсия приседна на леглото си с гръб към нея. — Божичко, ама какво ми става? — изрече жалостиво. — Казвам ти, само да ме бутнеш на леглото, и веднага съм заспала!
Анета помогна на Урсия, колкото бързо можа, да си сложи воалите, а след това побягна в собствената си килия в далечния край на коридора и затвори вратата. Трепереше, докато сваляше мократа си риза и си обличаше суха. От една от раклите си извади купчина дебели шалове, а след тях една от най-безценните си вещи, завивка от самур. Уви се с тях и се върна в леглото си. След няколко минути обаче й хрумна друго. Стана пак от леглото, седна на пода, сложи крака срещу единия край на тежката дървена ракла и я избута до вратата, докато не се увери, че блокира напълно пътя. После, все така трепереща, тя се върна обратно в леглото, където най-накрая можеше да се отдаде на размислите си.
Но дори и със завивката от самур продължаваше да трепери.
Кой беше мъжът в градината? Нямаше никакво съмнение, че това беше същият, когото беше зърнала през далекогледа в следобеда, когато чакаха сватбарите. Тогава се беше опитала да го проследи, а той си беше изпуснал обувката в лехите.
Онзи монаркино, както го беше нарекла сестра Пурификасион. Пред нея Анета се беше престорила, че не знае тази дума, но това не беше съвсем вярно. Беше я чувала достатъчно често в разговорите с другите монахини. Винаги имаше истории, изобилие от такива истории. Мъже, на които им беше забавно да опитват — как се беше изразила сестра Пурификасион? — да имат плътски отношения с монахини. А добрият Господ Бог знаеше много добре, че в този град на манастири — говореше се, че близо половината от жените на Венеция са затворени зад манастирските стени — винаги ще има достатъчно, които не биха имали нищо против да поемат подобен риск.
Плътски отношения значи. Е, който и да беше този мъж, той определено беше успял да го постигне. В съзнанието й изплува картината, която видя — двамата с техните специфични очертания, цветовете им. Белите задни части на жената, повдигнати като две луни към любовника й. Невероятно напрегнатото изражение на мъжа. Начинът, по който беше отметнал назад глава и онзи звук, като тихо ридание, по-скоро от скръб, отколкото от екстаз.
Беше — и Анета не можеше да повярва, че точно тя мисли така — беше красиво.
Но после нахлуха други мисли, които я притесниха много повече. Тя беше тръгнала да го преследва, но накрая се оказа, че той я беше преследвал и я беше причакал. Сцената се повтаряше в съзнанието й отново и отново — как отражението му я гледаше от езерото, мигът, в който сграбчи ръката й, лекотата и силата, с която я беше притиснал. При тази мисъл я изпълни такава ярост, че от очите й избликнаха сълзи.
Защо не се беше борила по-яростно?
Но това беше невъзможно. Нали?
По някое време тя трябва да бе заспала, защото, когато отново отвори очи, слънцето, нахлуващо в килията, й подсказа, че минава обяд. И някой хлопаше по вратата.
— Сестро, сестро! — дочу тя хленчещия и леко писклив глас на старата сестра Вирджиния, а след него глухите удари по дървената врата. — Какво става? Да не би да си неразположена? Вече трябва да излезеш! Знаеш, че трябва…
Но Анета нямаше никакво намерение да отваря вратата си точно сега. А когато не отвори, старата монахиня се отказа — както и се очакваше. Анета чу влачещите й се стъпки да се отдалечават по коридора отвън.