Младата жена продължи да лежи в леглото си, вторачена в тавана. Дори и да искаше, не можеше да стане. Имаше нужда от повече време, за да помисли, повече време да осъзнае какво беше чула и видяла — и какво не беше направила. Дали фактът, че не беше вдигнала веднага тревога, а по-скоро беше последвала мъжа в градината и там беше разговаряла с него, макар и против волята си, не я превръщаше по някакъв начин в съучастник?
Беше единствено въпрос на щастлива случайност, че тази сутрин в манастира цареше такава суматоха и поради това никой не забеляза появата й в този неугледен вид. Или я бяха забелязали? Как би могла да бъде сигурна? Сестра Пурификасион като че ли гледаше право през нея, сякаш и тя, подобно на Урсия, беше полузаспала, но това не означаваше, че и всички останали монахини са били недостатъчно бдителни. Освен това поне една от тях би трябвало да е наясно с ролята, която беше играла Анета тази нощ — любовницата на онзи монаркино, която и да беше тя.
В този момент на вратата й отново се похлопа. Силно.
— Сестро Анета? — Този път беше строгият глас с испански акцент на сестра Пурификасион. — Сестра Вирджиния казва, че не си добре!
Настъпи пауза, през която лежащата тихо в леглото си Анета се зачуди какво да прави.
— Веднага отвори тази врата! Знаеш, че е против правилата сестрите да затварят вратите си!
— Тревожим се за теб, сестро — вметна пискливият птичи глас на сестра Вирджиния.
Тревожите се, така ли? О, не, вие сте просто две досадни старици, които си пъхат носа навсякъде, и аз не възнамерявам да ви слушам! Щеше да стои безмълвна като риба. Анета се завъртя към стената и придърпа самурената завивка над главата си.
Под завивката беше мрачно и кожата я гъделичкаше по носа, но за първи път усети, че се затопля. Някъде в далечината усещаше как по вратата на килията й продължават да се сипят удари, но на нея не й пукаше. Да си удрят колкото си искат. На нея не й пукаше.
Изолирайки се от звука на гласовете им и от ударите по вратата си, Анета отново насочи мислите си към неканения гост в манастира. Защо й беше толкова трудно да го прогони от ума си? Допирът на тялото му беше доста стресиращ. Плътта му се бе оказала напълно стегната, без нито грам тлъстина. Колко странно, колко интересно и колко притеснително беше това докосване на мъж — след толкова много години, след почти цял живот, преживян сред жени.
Както беше казала и на Евфемия предишната нощ, Анета се беше заклела пред себе си, че никога няма да погледне мъж. Все още помнеше клиента на майка си — старец с огромно шкембе. Помнеше и вонята му. Бррр! Никакво количество помада не беше в състояние да прикрие вонята на гниещи зъби и вкисната кожа. Помнеше опипващите му ръце и задъханото му дишане, как беше щипал малките й зърна под ризката й, как се беше опитал да натика насила твърдото си нещо в нейното тайно място. Дори и сега от самата мисъл за това започваше да й се гади.
Но това днес… Това беше различно. Анета не беше в състояние да го обясни. А най-странното от всичко бе, че тя изобщо не беше уплашена от мъжа. Дори когато той я притисна до себе си против волята й. Дори тогава не я уплаши, а по-скоро я ядоса. В някаква част от себе си тя си позволи отново да почувства дъха му във врата си, устните му в косата си, миризмата му, твърдостта на тялото му до нейното.
И въпреки това, и въпреки това… Моментално я заля друга, още по-притеснителна мисъл. За това как й се беше присмял, като че ли беше уличница. И после погледът в очите му — отвращение ли беше онова, което беше видяла? Анета усети как космите й се накъдрят от унижение. Той я беше презрял. Усети как в гърдите й отново се надига ярост, дотолкова, че почти се разтресе от гняв срещу този мъж, този нахалник. Тя би трябвало да е тази, която да го презира — него, обикновен монаркино, прост слуга, ако се съдеше по дрехите му и при това (ако се съдеше по говора му) чужденец!
Съзнанието й, което се беше разтворило мъничко, щракна като капан и пак се затвори.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Работилницата на Просперо Мендоса беше на най-горния етаж на седеметажна къща в еврейското гето — кътче от стая, не по-голямо от корабна каюта. При посещенията си в този квартал Пол Пиндар обикновено беше придружаван от Карю, но тъй като не беше виждал очите на Карю от онази нощ в двореца на Констанца, сега той прекоси каналите сам, носещ в джоба си шпинела, който беше спечелил на карти.
Макар да бяха минали едва два часа след залез-слънце и гетото вече беше затворено за през нощта, Пол беше добре познат на стражите и няколко монети бяха достатъчни, за да бъде пуснат вътре. След като изкатери тесните стълби към гълъбарника на Просперо, Пол почука на вратата с уговорения знак — четири кратки почуквания, последвани от две дълги. После бутна вратата и влезе.