Въпреки късния час той завари стареца на тезгяха му — на едното му око беше прикрепена бижутерска лупа, а дългата му брада, която в изправено положение стигаше почти до коленете му, сега беше метната през рамо. Просперо не вдигна очи при влизането на Пол, а продължи да се взира в скъпоценния камък в ръката си.
— Е, англичанино, какво мога да направя за теб?
— Добра вечер и на теб, приятелю.
— Приятел ли? Че откога съм твой приятел? — отбеляза безстрастно Просперо, извади златна жица от чекмеджето на тезгяха, измери необходимата дължина и сряза парченцето с миниатюрни ножици. — Идваш тук като всички останали, с цел — да купиш или продадеш скъпоценни камъни и бижута, нали така? Значи не си ми приятел — добави, вдигна глава и окото му под лупата проблесна. — И нека никой не твърди противното!
— Щом настояваш — кимна Пол и се усмихна на дребния мъж, който с дългата си брада и очичките си като мъниста приличаше на същество от Долната земя.
— Е, англичанино — продължи Просперо, вече значително поомекнал, — какво ми носиш днес?
Пол извади червения камък от джоба си и го постави пред бижутера.
— Много добре. По-късно ще го погледна, щом искаш — рече Просперо и кимна към завесата, която висеше пред входа за втора стая. — Закъсня. Той вече те чака.
Пол дръпна завесата и влезе в стаята, през която се излизаше от работилницата. До прозореца стоеше мъж с гръб към него — нисък, с гърди като буре, накипрен с яйченожълт тюрбан. Пол огледа ориенталската роба, а после вдигна очи към изумителния нос с размера на две луковици на лалета, кацнал безмилостно в средата на лицето. Амброуз Джоунс.
— Виж ти, виж ти! Амброуз!
— Аха, ето те и теб, Пиндар! Не е в твой стил да караш човек да те чака.
Двамата мъже се огледаха от двата края на стаята.
— Сдобил си се с много неприятна подутина на носа — изрече накрая Амброуз. — Дай да те видя! Счупен ли е?
— Не — отговори Пол и опипа все още чувствителния си от удара нос. — Просто е натъртен.
— Играеш добре ролята си — отбеляза Амброуз. Огледа бледата кожа на събеседника си, сенките под очите му и допълни: — Ако питаш мен, прекалено добре!
— Бих могъл да кажа същото за теб.
— Много мило от ваша страна, сир.
Настъпи неловко мълчание.
— Разбирам, че съм изпаднал в немилост пред нашата компания.
— Уви, това беше най-доброто, което можах да сторя за толкова кратко време — отвърна сухо Амброуз. Макар да не мога да не призная, че съм доста впечатлен от твоя Джон Карю — необходимо е огромно самообладание за изиграването на онази сцена. Както и въображение.
— Ха, въображение! — смотолеви горчиво Пол. — Както обикновено Карю прекалява. Приключих с него!
— Да разбирам ли, че той няма никаква представа за истинското състояние на нещата?
— Няма никаква представа, че ти си от разузнаването на компанията „Левант“ поне това е сигурно. Както и че те познавам, откакто познавам Парвиш.
— Но за останалото… не знае нищо, нали?
— Разбира се, че не знае.
— Сигурен ли си?
— Вярно е, че знае нещо за последните неприятности на компанията „Левант“, но за теб нищо не знае. Мисли, че ти си просто един от хората на Парвиш — събираш интересни вещи за неговата колекция. Няма никаква представа, че си тук, за да се срещнеш с мен по моя молба, при това по тайни дела на компанията. И как би могъл да знае? Иначе малката му игричка нямаше да се получи, нали?
— Сигурен ли си? А не мислиш ли, че би могла да се получи още по-добре?
— Категоричен съм. При Карю елементът на изненада е задължителен, за да се получи играта му. В това можеш да бъдеш сигурен.
— Но все пак си ядосан — отбеляза Амброуз и Пол усети как дребните му очички се впиват в него. — Много си му ядосан. Защо така?
— И още питаш! Изпратил ти е съобщение, в което те е поканил да се срещнеш с мен в дома на Констанца, при положение че много добре знаеше…
— Какво знаеше?
— Че нощи от този вид могат да се проточат доста дълго.
— Значи така се наричат. Виж ти! Дълга нощ. Много оригинално! По мое време се наричаха „срещи с чашката“.
— Въпросът не е в това и ти много добре го знаеш! Карю е хитрец и предател, дребен…
— Но, добри ми Пиндар — прекъсна го безцеремонно Амброуз, — ти си го оставил да вярва, че си на ръба на фалита! Откъде да знае горкият човечец, че ти просто… как да се изразим…