— Да, прочетох го — кимна Пол.
— Ако нашите собствени търговци се окопаят поне на половина колкото холандците… — започна Амброуз и остави мисълта да увисне във въздуха между тях.
— Като бухалите в Атина — промърмори Пол, изправи се и се запъти неспокойно към прозореца. Зад прозорците на срещуположната къща проблясваха светлинките на свещите.
— Бухалите в Атина ли?
— Гръцки израз. В древността Атина била пълна с бухали, затова те се превърнали в нейна емблема. Когато на определено място има излишък от определено нещо, няма никакъв смисъл да се добавя още от него.
— Е, аз и без това пътувам за Атина — изрече мрачно Амброуз. — Ако видя някакви бухали, непременно ще ти пиша.
— Атина ли? Какво те води натам?
— Колекцията на Парвиш. Носят се слухове, че там се предлага някаква русалка и той ме изпрати да я купя за него.
— Мислех, че вече си има русалка.
— Има торбичка на русалка — изрече презрително Амброуз, — което изобщо не е същото. Макар че въпросната торбичка не е нищо повече от връзка водорасли, ако питаш мен… пък и вече всеки има такава. А както разбирам, този път русалката била истинска.
— Ха! И ти си повярвал? Вярваш, че няма да се окаже череп на маймуна, прикрепен към опашка на умряла риба или някоя друга неестествена чудовищност? — изгледа го цинично Пол. — Къде изобщо чу тази история?
— Знаеш, че никога не издавам източниците си. Разполагам с невероятно обширна мрежа от информатори — от която впрочем нашият добър приятел Просперо тук е част — оттук чак до Лайм стрийт — тук Амброуз, който беше започнал да прибира свитъците в торбата си, спря и се загледа свирепо в Пол над ръба на очилата си. — И кой си ти, моля ти се, че да се съмняваш? Кой му намери крокодила от Египет, а? Ами цялата му колекция от странни човки на птици от Изтока? Да не говорим за истинския рог от еднорог! Казвали са ми, че само херцозите Медичи разполагат с един такъв рог!
— Амброуз, Амброуз! — вдигна ръка Пол, забелязвайки, че възрастният човек пак започва да се ядосва. — Хайде, стига! Не се съмнявам в теб! Всички знаем, че ако изобщо някой може да открие подобно нещо, то това си само ти! Освен това ти събра за Парвиш най-хубавата колекция от чудодейни предмети в цяла Англия!
— В цяла Англия ли? По-скоро в цяла Европа!
— Добре де, в цяла Европа — рече успокоително Пол. — Кажи сега как е старецът?
— Как да е? — промърмори Амброуз, докато оправяше тюрбана си. — Стар.
— Не, сериозно те питам — поясни Пол с доста по-благ тон.
— Кажи ми как всъщност е Парвиш?
— Казах ти, стар. Като мен. Напоследък твърде много неща на този свят станаха нови. Първо нов крал, после нови търговски маршрути… Кой знае какво още следва! Това не се харесва на никого от нас. Ние предпочитаме старите неща. Освен това аз вече започнах да остарявам за цялото това тичане по света.
Пол се засмя и отбеляза:
— Повтаряш го от последните двайсет години, всъщност откакто те познавам.
— Може. Но този път го мисля сериозно. Твърде много нестабилни кораби. Както и твърде много нестабилни търговци. — Амброуз сложи ръка на рамото на Пол и добави: — Ще му се скъса сърцето, ако можеше да те види такъв. А ако питаш мен, което, знам, не правиш, точно затова си толкова бесен на твоя Джон Карю! Защото самият ти много добре знаеш, че това твоето не са само преструвки, колкото и да ти се иска да мисля така. Карю ти поднася огледало, Пиндар, а на теб никак не ти харесва онова, което виждаш.
— Знам какво правя.
— Дали? — изгледа го изпитателно Амброуз и посочи към малкото прозорче зад тях.
Пол се обърна и осъзна, че гледа собственото си отражение. Върху носа му започваше да изниква синина, очите му бяха зачервени. Въпреки нощта у Констанца, той изглеждаше изтощен. Обичайно бялата му кожа беше станала сивкава, сякаш изобщо не беше мигнал.
— „Проницателен, изискан, мъдър човек“ — изрече Амброуз свирепо. — Така казваха някога за теб нашите почтени търговци. Такъв беше човекът, когото избраха за работата в Константинопол — изненадващо силните пръсти на възрастния мъж се впиха в рамото на Пол. — Но аз познавам гнилото, когато го видя — допълни меко. — Какво е станало с теб, Пиндар? Поглеждал ли си се напоследък? Само не ми казвай, че нарочно си си причинил всичко това!
— Знам какво правя — повтори Пол и се опита да се измъкне, но хватката на Амброуз беше здрава. — Знам какво правя. Знае го и Парвиш — не се предаваше той. — Ако новата Източноиндийска компания успее в начинанията си, ще започнат да купуват същите подправки като нас, но почти от източника. Ако съумеят да комбинират успешно това с нов морски маршрут, както са го направили холандците, търговията на компанията „Левант“ ще се срине и ние ще се разорим! Съгласихме се, че ще продадем всички налични стоки… Засега ще ги преобразуваме в нещо, което ще запази стойността си независимо от обстоятелствата, докато не решим какво да правим по-нататък.