В продължение на няколко минути Елена просто стоеше и зяпаше тази гледка с отворена уста. Беше толкова очарована, че не забеляза възцарилата се наоколо тишина — тишина, която беше толкова пълна, че звънтеше в ушите й. Нищо не се помръдваше, даже птиците бяха спрели да пеят. Тя изобщо не забеляза, че вече не чува гласовете на жените от лагера и че беше изгубила от поглед дори дъщерите си.
Единственото, което съзнаваше в момента, беше внезапната си, неутолима жажда. Устата й беше пресъхнала, гърлото й беше като пергамент. Непременно трябваше да пийне от тази вода, нямаше как да не пийне! Но с пристъпването към големия камък отново се поколеба. Паная моу! предупреди сама себе си. Тук няма нищо, не бъди глупачка! Приближи се до малкото езерце, образувало се в основата на камъка — беше съвсем малко наистина, не по-голямо от човешка длан, но пълно с най-бистрата вода, която тя някога беше виждала. Елена напълни свитата си ръка и отпи. Водата беше толкова студена, че чак зъбите я заболяха. А какъв вкус само! Никога през живота си не беше опитвала такава вода! И продължи да пие от нея, докато накрая устните й не изтръпнаха. И после го чу пак. Непогрешимо. Тих звън на звънчета.
Само дето този път идваше иззад нея.
Елена се обърна, за да погледне през рамо и моментално нещо блестящо привлече вниманието й — нещо сребърно, което висеше от един клон. Приближи се, за да го огледа. Беше амулет. Тя знаеше, че е по-добре да не го докосва. Вторачи се в предмета. Към нея гледаше русалка с двойна опашка. От опашката висяха няколко миниатюрни звънчета.
И отново познатият звън. Звънеше ли, звънеше. Дори за краткото време, което беше прекарала в гората, слънчевият лъч се беше преместил и вече огряваше дървото с амулета. И едва сега Елена забеляза, че амулетът не е само един, а са много и проблясват под отразяваната от водата светлина. Всеки от тях показваше една и съща фигура — русалка с двойна опашка, завързана за клоните с цветна нишка. Някои плуваха по гръб, други надуваха рог. Въпреки че повечето бяха във формата на жени русалки, с дълги коси, веещи се зад тях, имаше и няколко мъже русалки с корони на главите. И на всеки един от тези амулети бяха окачени група малки звънчета. Макар наоколо нищо да не се движеше, макар да нямаше и помен от вятър, те се люлееха и въртяха на конците си като живи същества.
Неясното й чувство на безпокойство придоби по-ясни очертания. Вече знаеше извън всякакво съмнение, че изобщо не трябва да бъде тук. Древната гора, в която беше попаднала неволно, беше свещена. Елена инстинктивно се прекръсти отново и погледна нервно през рамо, защото й се счу, че долавя тихо покашляне зад себе си. Дали в крайна сметка там нямаше някого? И какво би й направил този някой, ако я завари тук? Та тя беше пила от изворчето! Тишината, която до този момент й се струваше толкова умиротворяваща, сега изведнъж придоби зловещо излъчване. Стори й се, че някой я наблюдава иззад дърветата. Имаше очи, много очи, навсякъде, даже в храстите…
Елена побягна.
ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Така.
— Внимавайте с главата й!
— Отведете малките, чувате ли!
— Така, внимателно… не, не тук, там… да, така е по-добре!
Когато Елена дойде на себе си, видя, че лежи в сянката под заслона пред палатката им.
— Какво стана? — над нея се беше привела Мариам. Лицето й беше измъчено. — Да не би някой да ти направи нещо?
Първоначално Елена не можеше да говори, не си спомняше нищо от случилото се. Постепенно картината се оформи в съзнанието й — малките сребърни амулети, жените русалки и мъжете русалки, висящи на цветните си конци, въртящи се в безветрената гора. За миг отново я изпълни онова чувство на ужас, усещането, че я наблюдават невидими очи. Сграбчи ръката на Мариам и потрепери.
— Кажи ми! На мен можеш да кажеш! — Обикновено загорялото и обветрено лице на Мариам беше станало бяло като платно. Тя стисна здраво ръката на Елена и смотолеви: — Пипаха ли те?
— Не, не, няма нищо такова! — побърза да я успокои Елена. — Просто беше много тъмно и аз се поддадох на страха.
— Гори! — изсумтя Мариам и погледна нервно през рамото си. — Никога не съм ги харесвала.
— Но въпреки това, Мариам, не можем да останем тук! Трябва веднага да напуснем това място!
Когато Елена й разказа за видяното в гората, Мариам изведнъж се умълча. По едно време обаче бръкна в един от джобовете си и извади оттам сребърния амулет, който й беше подарил Бочели.