— Нещо подобно ли видя там? — попита.
Елена пое малката сребърна русалка, като я хвана нежно между дългите си пръсти. В продължение на доста време не каза нищо.
— Съжалявам, трябваше да ти кажа отдавна… — започна Мариам, наблюдавайки я притеснено.
Елена вдигна очи. Но от каквото и да се опасяваше Мариам, в очите на приятелката си зърна само любопитство, никакъв гняв.
— Какво означава?
— Не съм много сигурна. Бочели не ми каза особено много неща. Само, че по тези места русалките се смятат за същества с магически сили. Каза, че такива амулети можело да бъдат видени по цялото крайбрежие…
— Но в такъв случай защо толкова искаха да се отърват от нея? — заработи моментално бързият ум на Елена. — Защо не искаха да я задържат само за себе си? — Челото й се сбърчи. — Та онзи човек ни плати цяло състояние, два коня, за да я отведем! Нещо не се връзва.
Елена беше права. Наистина не се връзваше. Мариам си спомни за мръсните конюшни, в които Бочели й беше показал майката и детето. Дали не беше успял да я убеди толкова лесно заради спомена й за онази меча клетка, в която я беше държал Грисани? Може би. Не че вече имаше някакво значение. Оставаше фактът, че с това свое решение беше навлякла цял куп беди върху главите на трупата — и в това нямаше никакво съмнение.
— Затова ли ни носят дарове? Заради детето?
— Нямам представа. Знам толкова, колкото знаеш и ти. Амулет за късмет е едно, но истинска русалка — съвсем друго. Или поне така смяташе Бочели. Той знаеше, че хората в селото са много уплашени — пое амулета от ръцете на Елена и го вдигна така, че малките звънчета звъннаха под лекия бриз.
— Но откъде знаят? Имам предвид другите хора? В крайна сметка никой друг освен нас не е виждал детето!
Мариам повдигна рамене и пак се умълча. Загледа се в ноктите си. После обърна очи по посока на малкия градец върху морския бряг под тях.
— Мариам? — опита се да седне Елена. — Какво има? Да не би да има още нещо?
— Да — отвърна след кратко колебание Мариам. — Мисля, че…
— Какво?
— Мисля, че го видях.
— Кого?
— Бочели.
— Видяла си го пак? — примигна изненадано с пясъчните си мигли Елена. — Къде?
— В последното село, когато отидох да купя хляб. Но не бях много сигурна, реших, че ми се е привидяло. Обаче днес, когато отидох в града, пак го видях. Върнах се, за да ти кажа — добави неуверено, — но те заварих така. Но смятах да ти кажа всичко, наистина!
— Хммм… Значи пак Бочели — отбеляза озадачено Елена. — Мъжът от Месина. Но какво прави тук?
Настъпи кратка пауза. После Мариам отговори:
— Мисля, че ни следи.
— Следи? Нас? — едва не се разсмя Елена. — Но защо? Какво би могъл да иска от нас?
— Не мисля, че иска точно нас!
Завариха жената русалка на обичайното й място, в задната част на каруцата. Мариам беше направила импровизиран заслон от парче старо корабно платно, което беше намерила на брега, и жената лежеше под него с бебето до себе си.
Елена се приближи към тях по обичайния си начин, говорейки тихо и напевно, като че ли те бяха диви създания, които трябваше да бъдат успокоени. Носеше със себе си вода и чисто платно, и когато Мариам отнесе майката на място, встрани от техния лагер, за да я почисти, Елена разгъна детето и се зае със същата задача с него.
Когато се върна при нея, Мариам веднага усети, че нещо не е наред.
— Какво става? Да не би детето да е болно?
Елена не каза нищо, просто продължи да съзерцава детето на коляното си.
— Не, не е болно — изрече накрая по типичния си спокоен маниер, — но и нещо не е наред. Погледни го само! Все още е много мъничко, като новородено! — Вдигна бебето в ръцете си. — Тежи колкото перце! — добави, и тъжно поклати глава. — Страхувам се за него, Мариам. Не се развива добре.
Двете се вторачиха в детето за няколко минути.
— Никога не плаче — допълни по едно време Елена, но много тихо, за да не я чуе майката.
— Защо?
— Мисля… Мисля, че е твърде слабо, за да плаче. Няма сили дори за това.
Миниатюрният гръден кош на бебето се повдигаше и бързо спадаше, като че ли горкичкото се опитваше да си поеме дъх.
— Какво е според теб… момче или момиче? — запита Мариам, засрамена от въпроса си.
Елена погледна към мястото, където би трябвало да бъдат двата крака на бебето и където вместо тях имаше един-единствен крайник — две миниатюрни крачета, оформени перфектно, но слети при глезените, а ходилата — обърнати навън като опашка на риба.