— Нито едно от двете — отговори с жалост. — Или може би и двете. Но и в двата случая… — но не довърши и тъжно поклати глава. — Е, ще видим. Хайде, да се заемаме с онова, за което бяхме дошли!
Отиде и седна до майката под дървото, където Мариам я беше оставила, за да се порадва на слънцето. Земята беше камениста, но ухаеше на ароматични билки, мента и дива мащерка. Сред треволяците лежеше парче дялан мрамор, остатък от колона от древен храм. Елена седна върху него, извади от джоба си гребен и започна да реше косата на момичето.
— Харесва й — изрече по едно време. — Това ти харесва, нали?
— Нали щяхме да я накараме да говори с нас? Не знаех, че ще й правим прическа — сопна се Мариам.
— Търпение, Мариам, ще видиш!
И се оказа права. След известно време младата жена като че ли се отпусна. Затвори очи и извърна лице към слънцето.
Беше излязъл тих бриз, а под тях в морето вълните се сдобиха с бели шапчици. Косата на майката се разлетя около лицето й, проблясвайки като червено злато. Не след дълго Елена спря ресането и пое ръката й между своите ръце.
— Тесала! — извика, за да привлече вниманието й и разтърси ръката й. — Тесала?
Момичето, което до момента се взираше в хоризонта, се озърна. Очите й бяха сини като морето под тях.
— Как ти е името? Трябва да си имала име, преди да дойдеш при нас, нали? Пос се лене? — повтори и този път разтърси ръката й малко по-силно. — Онома?
— Има ли значение как е истинското й име? — намеси се намусено Мариам. — И без това не те чува. Не чува никого. Сякаш постоянно спи — бръкна отново в джоба си. — Може би трябва да върнем и двете обратно в морето и с това да се приключи. Ето, вземи, да видим дали това няма да я събуди.
Елена пое амулета и го вдигна пред лицето на младата жена.
— Виж! — Разклати го, така че среброто улови светлината и звънчетата звъннаха. — Това е за теб, за детето ти!
После постави сребърния амулет в обърнатата длан на жената русалка и затвори пръстите й около него, но момичето като че ли не забеляза нищо. Амулетът се изплъзна от ръката й и падна на земята.
— Няма смисъл. Не знам защо изобщо си правим труда. Тя е слабоумна и толкова — промърмори Мариам, вдигна един камък и го захвърли ядосано надолу по хълма. — И може би винаги е била такава.
Но Елена не се отказваше толкова лесно.
— Виж! — Вдигна пак амулета и го задържа пред очите й. — Виж, Тесала! Сега го виждаш… — размаха ръка и стисна амулета в дланта си, — … а сега не! — Амулетът беше изчезнал. — А сега виж какво си имаме тук! — Приведе се усмихната над момичето и измъкна амулета иззад ухото му.
— Губиш си времето! — повтори Мариам, вдигна нов камък и го захвърли по-силно. Камъкът се претърколи с трополене надолу по посока на морето. — Никога няма да може да ни каже каквото и да било, помни ми думата!
— Мариам!
— Нито за Бочели, нито за каквото и да било…
— Мариам!
Нещо в острия тон на Елена я накара да се обърне.
— Видя ли това?
— Кое?
— Момичето. Нещо става с нея…
Което беше вярно. Мариам веднага видя, че има нещо различно.
— Какво има? — Мариам вече беше коленичила до тях върху каменистата земя. — Ти какво направи?
— Нищо, кълна се! — извика Елена и приседна върху петите си. — Просто една от моите илюзии…
— Тогава пак я направи! Бързо!
И Елена повтори номера. Взе амулета, накара малката русалка да заплува между пръстите й, но толкова бързо и умело, че тя наистина заприлича на сребърна риба. А после, когато беше сигурна, че е привлякла вниманието на момичето, я накара да изчезне и после пак да се появи — един, два, три пъти, ту иззад главата й, ту от ботуша на Мариам, ту иззад дървото зад тях.
— Очите й! Виж очите й!
И наистина — в изражението на момичето настъпи невероятна трансформация. Сякаш от лицето й се вдигаше някаква мъгла или воал. Сякаш човекът, скрит вътре, се събуждаше след дълъг, продължителен сън.
— Бързо, водата! Дай й нещо да пие!
Мариам подаде на момичето кожената си бутилка за вода, но то я бутна леко и вместо това сложи ръката си нежно върху рамото на Елена. Гледаше ги объркано, като че ли ги виждаше за първи път. Устните й се задвижиха.
— Ах! Паная моу! Мисля, че се опитва да каже нещо!
Устните на младата жена отново се задвижиха, но първоначално от тях не излезе никакъв звук. Тя примигна няколко пъти и вдигна ръка към гърлото си с все същия леко озадачен поглед. Елена се наклони и приближи ухо към устните на момичето. И този път чу нещо, само една дума — леко дрезгава, но съвсем ясна.