— … име…
— Мисля, че каза „име“ — обърна се пак към момичето. — Искаш да ни кажеш името си ли?
Момичето кимна лекичко.
— Да? — усмихна й се окуражително Елена. — Онома? Как ти е името?
А после, след време, което на двете жени се стори цяла вечност, от устните на момичето се отрони тих шепот, който морският бриз подхвана и отнесе толкова бързо, сякаш никога не е бил.
— Името ми… — прошепна момичето към вятъра, — името ми… е Силия Лампри.
ВТОРА ЧАСТ
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
За давенето се говорят какви ли не неща.
Казват, че е бавен начин да умреш. Че е като сън. Че пред очите ти се изтъркулва целият ти живот, докато преминаваш в нищото или в отвъдното.
Но сега, когато всичко свърши, Силия Лампри знаеше, че изобщо не е така. Единственото, което оставаше, единственото, за което човек можеше да се захване, бяха миниатюрни фрагменти, случайни парченца от мозайката — объркани, бръщолевещи, ужасяващи. Нещо, което приличаше на ехото от собствения й глас, пищящ не така, не в чувала, приглушените гласове на мъжете Хайде, момчета! Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще се приберем по домовете си, оглушителният прилив на водата, ревяща в ушите ти…
А после, внезапно, друг невероятен прилив, сякаш нахлуващ от въздуха, издигащ се нагоре от някакво дълбоко, мрачно място, блестящ ослепително и въртящ се като слънчев лъч през морска пяна.
Като кръщене.
Като прераждане.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Седеше под едно дърво на горещия склон на хълма.
Беше топло и ухаеше на билки. Над нея имаше небе с цвят на тинтява, по-надолу — синьо, синьо море. Паднала мраморна колона. Някой току-що беше заговорил. Тя чуваше думите, които се носеха със соления бриз.
Името ми е Силия Лампри.
Едва след няколко минути тя си даде сметка, че тези думи бяха изречени от собствения й глас.
Пред нея имаше две жени, който я гледаха. Или поне тя реши, че и двете са жени. Едната беше по-висока и по-едра от всички мъже, които досега беше виждала, като истински борец. Другата беше бледа и с деликатни кости, с издължено, тъжно лице. И двете я гледаха притеснено.
Името ми е Силия Лампри. Когато изрече думите за втори път, усети солта по устните си.
Двете жени се спогледаха така, сякаш току-що се беше случило чудо. Силия премести поглед от едната към другата. Установи, че не изпитва страх — само любопитство.
— Познавам ли… познавам ли ви, кадън! — изрече. Беше й толкова необичайно отново да чуе собствения си глас, че едва не избухна в смях.
— Христос! — извика жената с тъжното лице и бързо се прекръсти, напълно слисана. — Христос! — повтори пак, като че ли не знаеше какво друго да каже. А после, с глас, който беше не по-силен от шепот, добави: — Тя… тя е будна! Бързо, дай й вода, Мариам!
— Защо? — огледа ги отново Силия със свъсено чело, когато започна да осъзнава, че няма никаква представа как се е озовала на този хълм. — Аз да не би… да не би да съм била заспала?
— Да не би да си била заспала ли? — повтори жената. Погледна пак към гигантската си приятелка и сложи ръка на устата си, но не преди Силия да забележи, че устните й треперят. — Паная моу! В името на Светата Дева!
— Елена, Елена… — по-високата сложи ръка на рамото на другарката си, като че ли се опитваше да я успокои. — Хайде, недей! Ще уплашиш момичето!
Когато поднесе кожената бутилка към устните й, Силия видя, че очите й са пълни със сълзи. Другата сложи ръка на лицето на Силия, сякаш искаше да я погали, но после внезапно я дръпна неуверено.
— Но аз ви познавам, нали? — изрече Силия, защото вече беше сигурна. Вдигна малкия сребърен амулет с камбанките и го задържа в дланта си — беше поредният фрагмент от мозайката. — Да, вече си спомням… — и заговори много бързо, думите й започнаха да бликат от устата й като порой: — Вие бяхте акробатичната трупа, която през онзи ден дойде в харема, жените от Тесалоники… играхте за султана и за неговата майка валиде султан… с вас имаше и две малки момиченца, помня ги специално, защото всички кадън харесахме момиченцата… вие карахте цветя да изчезват, а после пак да се появяват иззад ушите на хората… точно както направихте преди малко с този амулет… — и рязко спря, сякаш нещо прекъсна потока на мисълта й.
Настъпи сащисана тишина.