— Да, Бог да те благослови! — възкликнаха едновременно Елена и Мариам и се спогледаха.
— Значи ти… ти си била жена от… от харема на турския султан? — това го каза Мариам.
Силия вдигна очи към нея и сбърчи чело.
— Да. Искам да кажа, не. Не знам. Предполагам, че трябва да съм била — огледа се озадачено. — Била ли съм наистина?
С лекота, която изненада цялата трупа, Мариам успя да уреди да се качат на малък двумачтов кеч — лодката, която бяха зърнали на хоризонта рано сутринта. Капитанът, който беше спрял в пристанището за питейна вода, каза, че пътуват на североизток, към бреговете на Далмация.
Вече нямаше никакви приношения на храна, никакъв Вонели — въпреки че Мариам започваше да си мисли, че втория път наистина й се е привидяло. Но както и да стояха нещата, за всички беше истинско облекчение да напуснат тази земя.
Момичето — Силия, както вече всички се научиха да я наричат — следваше Елена навсякъде с очи. Въпреки че в началото изглеждаше ужасена от моряците, беше напълно щастлива и доволна, стига Елена или Мариам да са до нея, като че ли близостта им я успокояваше. Беше приела с удивително хладнокръвие факта, че краката й са счупени. Със същото хладнокръвие беше приела и факта, че бебето й е такова, каквото е. Ставаше неспокойна само тогава, когато Елена се отдалечаваше от нея, като че ли, подобно на малката бродирана торбичка, която винаги носеше със себе си, спасителката й бе поредната крехка нишка, свързваща я с неизвестното й минало.
Само сърцето на Мариам беше изпълнено с тревога. Беше ясно, че Силия е истинска дама — за това тя никога не бе имала никакви съмнения. Нокти, които никога не бяха ровили в пръстта, кожа, която беше толкова нежна и бяла, че изглеждаше неестествена на фона на мургавите жени в трупата. Но жена от харема на султана? Това вече беше… твърде много. Какво приключение или по-скоро какво безчестие я е довело до това място? Безпокойството на Мариам не само, че не беше утихнало, а и се беше засилило — чувстваше се като крадец, а Силия беше откраднатото съкровище.
Елена се приближи и седна до Мариам, която се беше облегнала на бизанмачтата на палубата.
— Изглежда напълно щастлива, не мислиш ли? — изрече Елена. — Помни името си. Помни и нас, Бог да я благослови! Що се отнася до останалото… нищо. Дори за нещата, които непрекъснато търси в тази своя торбичка.
— А детето? — попита Мариам, спомнила си нощта, когато се беше вгледала в очите на бебето русалка. — Помни ли детето?
Но този път като никога Елена нямаше какво да каже. Само сви рамене и разпери беззвучно пръстите на ръцете си.
И Мариам, и Елена бяха наблюдавали внимателно отношението на Силия към бебето — тя го хранеше, почистваше го, преповиваше го, но със същото безразличие като преди. Нищо не се беше променило. Нито го вземаше в обятията си, нито му пееше. То като че ли не й доставяше нито удоволствие, нито болка. Като че ли нямаше никакви чувства към него.
— Да, майчина любов не се вижда — отбеляза накрая Мариам. — Сигурна ли си, че е нейното?
— Да, напълно съм сигурна — кимна Елена, която беше прегледала и почистила Силия, когато Мариам я беше докарала в лагера им, и която също имаше деца. — Има няколко разкъсвания долу, а и месечните й цикли са много тежки, така че… да, сигурна съм.
— Някак си не изглежда естествено — смръщи се Мариам и се заигра с една дупчица в кожения си жакет.
— Случва се понякога — отбеляза Елена, придърпа към себе си едно от своите момиченца и го дари със страстна целувка по бузата. — Но честно да ти кажа, Мариам, с дете като това… — погледна към приятелката си, а после бързо извърна очи, — е, може би това е начинът, по който природата се грижи за нещата.
— Какво искаш да кажеш?
— Мариам, Мариам — въздъхна Елена, — детето няма да оживее. Знаеш го не по-зле от мен. С всеки изминал ден отслабва все повече. Приеми го!
— Просто реших… реших, че сега може нещата да се променят, това е.
— Връщането на спомените й няма да повлияе по никакъв начин на детето — рече Елена. — И въпреки това трябва да сторим всичко по силите си, за да й помогнем… — Седналата в скута й Нана започна да се върти, за да слезе. Елена я дари с целувка и неохотно я пусна. Съдбата на младата жена й изглеждаше по-жестока от всякога, сякаш тя беше човек, носещ се по вълните на най-дълбокия океан без нищо, което да я закотви към живота.
— Може би — помести се неспокойно Мариам. — А може би не. Може би за нея ще бъде по-добре да не си спомня, мислила ли си за това?
Замисли се за собствената си история — за нещата, които беше видяла, за хората, които й бяха причинили такива страдания. Би дала всичко на света да не си спомняше! Освен това дълбоко в себе си беше сигурна, че върху тази нещастна жена е упражнено огромно насилие. Краката й, бебето… Винаги, когато си помислеше за това, Мариам усещаше, че нещо я стисва за гърлото. Ако пак видя онзи мерзавец Бочели, на всяка цена ще измъкна от него истината! Мошеникът му с мошеник! Кълна се в телата на Нана и Лея! Ако ще това да е последното нещо, което ще сторя.