До нея в малкото вързопче от парцали бебето се раздвижи. Издаде тих звук, по-скоро като мяучене на коте, отколкото на дете.
Не се събуждай, моля те, недей, поне засега! Силия протегна ръка, пое го и го взе в скута си — но не близо до гърдите си, близо до сърцето си, както би направила една майка. Надяваше се, че това движение ще го накара отново да заспи, поне за още мъничко.
Загледа се в огряното от луната море, в малкото пристанище и в боровете, които пълзяха бавно към ръба на морето. Никакъв повей на вятър. Погледна към бебето, а после към водата. После отново към бебето.
Детето като че ли се беше умълчало. Сложи го отново до себе си, но този път от другата си страна, по-близо до ръба на палубата. Една идея прекалено близо до ръба на палубата. Огледа се. Единственото, което виждаше, бяха черните камари на жените, спящи една до друга. Нито една не помръдваше.
Седнала съвсем сама под светлината на луната, Силия се изпълни със самотното чувство, че тя и бебето са единствените две същества в цялата Божия вселена. Чувството на пълно отчаяние, което я обгърна, беше толкова силно, че стана непоносимо. Под нея вълните на морето се плискаха тихичко в ръба на корабчето.
Макар и трудно, успя да се примъкне отново до ръба. Загледа се във водата. Под сребристата си повърхност тя беше дълбока и черна. Детето в малкото си вързопче вече беше опасно близо до ръба. Под парцалите тя различи очертанията на единствения му крайник — рибешката опашка. Силия протегна ръка, за да го придърпа по-близо към себе си — и за момент ръката й се поколеба.
Никой нямаше да го види, никой нямаше да го чуе как пада. „В крайна сметка просто ще го върна на морските дълбини“ — помисли си тя. Представи си го — миниатюрно създание, плуващо свободно, на воля. Скачащо волно по лунната пътека като делфин.
Мариам се събуди някъде на зазоряване. Мястото, където обикновено спеше Силия, беше празно. Когато се огледа, тя установи, че момичето някак си беше успяло да се премести в предната част на палубата и седеше, както Мариам често я виждаше да прави, с малката розова бродирана торбичка в скута си.
С известно усилие и скърцащи кости Мариам се изправи и отиде да седне до нея.
— Какво е това? — прошепна. — Какво търсиш непрекъснато тук? Да не би да си изгубила нещо?
Силия вдигна към нея покрусеното си лице и отговори:
— Не знам. Или поне… мисля, че тук имаше нещо; нещо, което трябваше да пазя; нещо много ценно. Но вече няма нищо. Ти знаеш ли какво е имало някога тук?
Мариам поклати глава. Взе малката торбичка. В нейните ръце тя изглеждаше съвсем миниатюрна, като нещо, принадлежащо на дете или на кукла.
— Беше с теб, още когато те намерихме — отбеляза, обърна обратно торбичката и се загледа в бродерията от черна коприна по ръба. — Но и тогава нямаше нищо в нея. Помниш ли откъде е?
— Торбичката ли? — Силия се усмихна. — Разбира се, че помня. Всички жени от харема си имаха по една такава, всички карийе, даже валиде султан. Винаги носехме по една такава, завързана за коланите ни. В тях слагахме дневните си надници… — каза и внезапно спря, като че ли споменът за подобно дребно нещо я беше хванал неподготвена.
— Значи в нея е имало пари? — предположи Мариам. — Някакви монети може би?
— Може би.
Силия вдигна очи към нея. Зачуди се дали да не каже на Мариам за делфините, играещи под лунната светлина, и за другите спомени, които тази гледка беше провокирала, но истината беше, че все още я беше малко страх от нея — великанката в грубия кожен жакет, която се извисяваше толкова на високо и говореше толкова малко.
Слънцето вече изгряваше на хоризонта и на корабчето настъпи раздвижване. В бледата утринна светлина Силия успя да различи по-ясно лицето на Мариам. Без обичайната лента през челото и главата й косата й висеше тъжно около мазното й лице, върху горната й устна се виждаха гъсти, меки черни косъмчета. И в този момент Силия осъзна, че Мариам беше почти величествена в грозотата си. Какво ли е усещането да бъдеш изрод, да бъдеш каприз на природата?
Близо до тях, откъм палубата достигна тихичък звук.
Когато Силия не направи никакъв опит да вземе бебето си, Мариам попита:
— Може ли?
Силия кимна и се загледа в Мариам как взема бебето. Каква изумителна гледка — великанката и мъничето! Мариам държеше малкото вързопче толкова непохватно, че сякаш всеки момент щеше да го изпусне — държеше го не в ръцете си, а в свитите си длани. Широкото й лице с огромните белези от шарка се взираше с такава нежност в детето, лежащо в ръцете й, че Силия изведнъж се засрами. Бебето издаде нов тихичък звук, една крехка ръчичка се измъкна от парцала, в което беше повито и помаха във въздуха. Мариам подаде пръста си и сякаш затаи дъх, когато миниатюрните пръстчета на детето се сключиха около него, а после здраво го стиснаха.