— Погледни! — възкликна. — Малката му ръчичка! Неговите пръстчета са като крилца на пеперуда! — изрече със светнало лице и изведнъж като че ли стана красива.
— Неговите ли? — смръщи се Силия.
— Ама разбира се! — кимна Мариам, неспособна да откъсне очи от бебето. — Той е момче, нали?
Докато великанката говореше, част от парцала се разтвори и разкри долната част на тялото му — двете крачета, слети в един крайник, миниатюрните ходила, разтворени като рибешка опашка. Инстинктивно, преди да успее да се спре, Силия извърна очи.
— Аз… аз не знам — промърмори. — Това… трудно е да се каже.
Мариам забеляза погледа й и каза:
— Няма нужда да се срамуваш.
— Да се срамувам ли? Че аз не се срамувам!
— Тогава защо се изчерви?
Което беше вярно. Бузите на Силия се бяха обагрили като домат. „Но чувството, което изпитвам, не е само срам — искаше й се да каже. — Има и отвращение. Само като го видя и ме побиват тръпки… И макар да знам, че Бог ще ме накаже за това, няма и ден, в който да не се питам какво ли би станало, ако го върна на морските дълбини.“ Но гърлото й се оказа толкова стегнато, че не можа да каже на глас нито едно от тези неща.
Дори и да се досещаше за мислите й, Мариам не каза нищо.
— Моите родители винаги са се срамували от мен — изрече, но без горчивина в гласа. — Аз винаги съм била голяма. Мислеха ме за изрод. Е — сви рамене, — може би наистина бях изрод. На единайсет години вече бях по-висока от баща си, а той беше едър мъж, канара. Равнявах му се и по сила. Опитваха се да ме крият, така че съседите в село да не ме видят, не ми позволяваха да играя с другите деца… — раздвижи бавно голямата си глава наляво-надясно, като че ли се опитваше да се отърси от спомена. — Но това мъниче — допълни и нежно загърна обратно рибешката опашка с парцала — никой няма да се срамува от него!
— Откъде знаеш, че е „той“?
— Не знам.
Увито в парцала си, детето отново започна да върти глава и да издава същия мяучещ звук.
— Гладен е — отбеляза Мариам.
— Той не яде — рече Силия и се загледа в детето с тъга.
— Нека опитам, а?
Стана и след малко се върна с чаша мляко.
Пое отново детето в ръцете си, сложи го в сгъвката на лакътя си, а после топна показалеца си в млякото и започна да му дава капка по капка от течността с невероятно търпение.
— Виж! — светна лицето й по едно време. — Той яде!
Силия се загледа в бебето, лежащо в прегръдките на Мариам. Беше толкова дребно и слабо, кожата му беше червена и сбръчкана като на новородено. И тогава тя разбра онова, което Елена отдавна знаеше.
— Съжалявам, но може би вече е твърде късно… — думите избликнаха от устата й, преди да успее да ги спре.
— Твърде късно ли? Никога не е твърде късно. Виж! — Мариам топна отново пръста си в млякото и поднесе няколкото капки в устата на умиращото бебе. — Той яде, виждаш ли?! Постепенно ще заякне, ще видиш! — Загледа се нежно в него. — Отиваме в големия град, във Венеция. Там имат добри лекари в тяхната болница — оспедале, един от моряците ми го каза. Аз ще се грижа за него! Винаги!
Кълна се!
В живота си.
ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Оставаха броени часове до залез-слънце, когато Карю най-сетне успя да се върне в двореца на Констанца.
Напусна манастира с гондолата на Амброуз Джоунс, при моста Риалто двамата се разделиха и оттам Карю продължи пеша. След чистия въздух и ветреца в лагуната тесните задни улички на града му се сториха още по-шумни и претъпкани и от сутринта. Макар и в този час, горещината продължаваше да бъде все така непоносима — излъчваше се дори от ронещата се мазилка на сградите като от пещ за хляб. От прозорците над главата му висеше пране, въздухът беше изпълнен с вонята от водата в каналите, смесваща се с миризмата на пържена риба — вечерята за прислугата в някой богат дом. Покрай него се втурнаха две деца, подгонили куче. В ръцете си държаха хлебчета във формата на пръстени, наречени симит.
А Карю вървеше ли, вървеше. За разлика от Пол Пиндар, който обикновено пътуваше навсякъде по вода, Карю беше свикнал със задните улички на града, познаваше ги като линиите на ръцете си — малките мостчета и слепите улички кале с белещата се мазилка в розово и жълто, сотопортегите и тайните задни дворчета, и винаги неизменно — вонята от черните канали. Но днес дори той изгуби чувство за ориентация.