В ръката си държеше малката кадифена торбичка, която монахинята беше изпуснала. Откакто си тръгна от острова, в главата му непрекъснато се въртеше една и съща мисъл — възможно ли бе тази торбичка да е същата като онази, в която се намираше диамантът, или той просто си въобразяваше? С изключение на няколкото свещи в онова ридото беше много тъмно, а и бяха видели диаманта само за няколко минути. Но пък, ако торбичката беше същата, то тогава как, за бога, онази монахиня се беше сдобила с нея? Възможно ли бе — и при тази мисъл Карю прокара изумено пръсти през косата си, — възможно ли бе тъкмо тя в крайна сметка да бе жената от харема?
Но в тази жена имаше и нещо друго, което не му даваше мира, нещо познато, което засега не бе в състояние да определи. Какво ли беше то? Колкото и да искаше, той не можеше да си спомни.
Накрая се озова пред портата, към която се беше запътил — задният вход към двореца на Констанца. Когато вдигна ръка, за да почука, за своя изненада установи, че желязната порта вече беше отворена и стоеше леко открехната. Бутна я предпазливо и влезе.
В малкия заден двор цареше неразбория, каквато той не помнеше. Дървата за огнището в кухнята, които обикновено бяха изрядно подредени, сега стояха на купчина така, както са били доставени. До стените бяха подпрени стари парчета от счупени мебели. Между плочите бяха избуяли бурени, както и по каменните стъпала, отвеждащи до терасата на пиано но-биле[13]. По зида пълзеше на воля бръшлян, излизаше от върха и се прехвърляше към тясната уличка отзад.
В центъра на двора имаше стар каменен кладенец. До него, с гръб към Карю стоеше жена и вадеше дървено ведро с вода. На краката си носеше високи налъми, за да предпази обувките си от мръсотията, а горните поли на роклята й бяха повдигнати и защипани на кръста. Мина известно време, докато той осъзнае коя е тази жена.
— Констанца?
Жената се обърна и когато видя кой стои пред нея, сложи смутено ръка на челото си.
— Аз съм — промърмори той.
— Джон Карю! — възкликна тя и се вторачи в него, като че ли беше непознат. — Уплаши ме!
Без никакъв коментар Карю пое тежкото ведро от ръцете й и го отнесе в кухнята. Констанца бавно го последва.
Кухнята също правеше впечатление със занемареността си — плочките на пода бяха мръсни, върху шкафа бяха натрупани мръсни чинии и чаши. Огнището беше отдавна загаснало. На Карю му беше необходим само един поглед, за да се увери, че тук отдавна никой нищо не беше готвил.
— Сенти… — опита се да каже нещо Констанца, но Карю я прекъсна.
— Както вече казах, това съм аз. Не е необходимо да ми обясняваш.
— През този вход обикновено не минава никой друг освен прислугата. Гостите ми пристигат винаги през главния вход… — започна объркано тя.
— Къде са те? — запита той, загледан в притесненото й лице.
— Имам предвид слугите ти.
— Откъде да знам? — повдигна рамене Констанца и свали полите си. — Помниш ли прислужницата ми Тулия? Все още идва от време на време. Но не и днес. Що се отнася до останалите — пак свиване на рамене, — не съм ги виждала от месеци.
Карю не си спомняше някога да я бе виждал на дневна светлина, както и извън величествената стая с изглед към канала, където, като същински обсипан със скъпоценни камъни феникс на младостта, тя посрещаше своите гости. На дневна светлина Констанца изглеждаше съвсем различно — лицето й беше по-старо, около очите й имаше бръчици, кожата на шията й беше започнала да се отпуска. Той си даде сметка, че може би тя съвсем целенасочено държи да посреща гостите си на светлината на свещите. Повечето от мъжете, които тя познаваше и от които зависеше, за да преживява, не бяха толкова снизходителни. На този свят няма нищо по-омразно от дърта курва, не мислиш ли? спомни си той безмилостните думи на Франческо. Но и така да беше, гледката на това как тя прави нещо толкова обикновено, като да рови из кухнята си за хляб и сирене, му се стори почти богохулствена.
Горе, приседнала още веднъж в сенките на красивата си стая, Констанца като че ли беше повече в свои води. С огромното легло с балдахин в центъра и малката масичка, покрита с турски килим, стаята заприлича на Карю на празна църква, още по-голяма и по-отекваща и отпреди.
През деня на прозорците към балкона бяха пуснати ленени щори, за да предпазят стаята от непоносимата жега, и сега Констанца ги вдигна с надеждата да се порадва малко на вечерния бриз.