— Не искаш ли да знаеш какво си избрал?
— Не. Не дойдох при теб, за да ми гледаш — отговори Карю и по стар обичай изпука кокалчетата на пръстите си. — Наистина дойдох само за да оставя едно съобщение. За Пиндар.
— Е, както сам виждаш, няма го тук — отговори Констанца, но без да отлепя очи от картите. Гледаше ги така, сякаш се страхуваше да ги докосне.
Карю извади един от ножовете в колана си и отряза с него малко парче сирене от поставеното в чинията пред него. Даваше си сметка, че вече трябва да говори, да каже онова, което беше дошъл да каже, защото в противен случай щеше да бъде прекалено късно. Постави парчето сирене в уста и изрече:
— Пиндар видя диаманта — онзи, за който ти ми каза. Всъщност и двамата го видяхме.
Констанца застина.
— „Синевата на султана“ ли?
— Същият.
Пред съзнанието му изникна образът на изумителния камък. Син лед. Син огън. Предмет, идващ от друг свят.
— И ти си го видял, така ли? Значи приказките, които се говорят, са верни — рече тихо Констанца и се отпусна назад в стола си. — И къде го видяхте? О, не, не ми казвай, че…
— Онзи тип, за когото спомена. Мемо, нали така беше?
— Дзуане? Дзуане Мемо? — възкликна Констанца и постави ръка върху червения шпинел на гърлото си.
— Там имаше и друг тип. Франческо. Очевидно приятел на Мемо. Но и той не ми се понрави особено.
— Франческо ли? — пребледня Констанца. — Франческо Контарини? — Изглеждаше така, сякаш това име я задушава.
— Да приема ли, че го познаваш?
— О, да, познавам го и още как! Както и Пол, разбира се. Значи положението е много по-лошо, отколкото смятах. Да знаеш, че той изобщо не му мисли доброто, Карю, помни ми думата! — Замълча, внезапно осенена от друга мисъл. — Но нали не са го накарали да…
— Да играе за диаманта ли? Не, все още не.
— О, слава на Бога! — Констанца, която беше започнала да се изправя, седна обратно на стола си. — Слава на Бога! Значи Франческо и Дзуане! Божичко, защо не го спрях, когато имах тази възможност?!
— Но бъди сигурна, че той ще играе за диаманта — отбеляза с горчивина Карю. — Разбира се, тогава, когато е в състояние да им докаже, че има пари за губене.
— О, слава на Бога! Значи все още има време!
— За какво?
— Да го спрем, естествено!
— Да го спрем ли? — Карю я изгледа така, сякаш беше полудяла. — Вече никой не може да го спре.
И набързо й разказа за разговора между Пол и Просперо Мендоса, на който беше станал свидетел онази нощ в гетото. За историите за жената, продаваща бижутата, за която се носели слухове, че е била в харема на турския султан. За мистериозния мъж от Константинопол, който бил изгубил диаманта на карти, а после изчезнал.
— Пол да не би да смята, че между жената и мъжа има връзка? — възкликна слисана Констанца. — Защото аз не виждам такава.
— Не знае със сигурност — впрочем никой не знае — но наистина изглежда твърде странно, за да бъде просто съвпадение. Има и още едно нещо, което трябва да знаеш — разказа й набързо за надписа. — Просперо твърди, че „Синевата на султана“ не е като останалите скъпоценни камъни, че е магически камък. Фактът, че Пиндар успя да разчете надписа, след като никой друг досега не е успял… — добави Карю и сви рамене. — Е, това очевидно го убеди, че диамантът някак си ще го отведе до Силия или поне до новини за нея.
В продължение на няколко секунди Констанца не каза нищо. Накрая изрече:
— Казваш, че мъжът от Константинопол е изчезнал. А жената от харема?
— Доколкото става ясно, въпросната дама е избрала да продължи да живее все така уединено и е потърсила убежище в един от вашите манастири. Тъкмо това е съобщението, което се надявах да можеш да му предадеш. Ето, виж! — Карю замълча, бръкна в джоба си и извади оттам торбичката на монахинята. — Мисля, че я открих!'
— И все пак твърдиш, че не си говорил с нея, така ли?
Малката торбичка лежеше в дланта на Констанца — розово кадифе, бродирано със сребърна нишка в османски стил. Тя я огледа внимателно. В горната част торбичката имаше връвчица за пристягане, беше поръбена с черна коприна, а двете по-дълги шнурчета подсказваха, че е била предвидена да се върже за колана на кръста. Материята беше много твърда, като че ли беше подплатена с нещо друго — хартия или пергамент.
— Така е, не съм.
— И не знаеш поне името й, така ли?
Карю сведе очи към пода.
Анета. Вече знаеше името й, в това нямаше съмнение. Казва се Анета. Но незнайно защо не беше в състояние да го изрече на глас. Единственото, за което можеше да мисли, беше за онзи момент в градината. Колко пъти си беше преповтарял този спомен, отново и отново, чувството, че я вижда истински за първи път, тъмния кичур коса и бенката на бузата й, а той, отстъпва и я пропуска да мине — какво го беше прихванало? — да я наблюдава как се отдалечава от него и изчезва завинаги от погледа му.