— Джон Карю, слушаш ли ме изобщо? Казах, че не виждам нищо, на което можеш да се опреш, за да твърдиш подобно нещо — нахлуха думите на Констанца в мечтанието му, — откъде си толкова сигурен, че е тя?
— Не бях — в началото — отговори той и пое торбичката от нея. Вдигна я към носа си и предпазливо я подуши. На какво се беше надявал? Че платът все още е съхранил нещо от нея, може би нейния парфюм? Но не, нямаше нищо.
— Аз съм напълно сигурен, че тази торбичка е същата като онази, в която Мемо държи диаманта.
— Само това? Че такива торбички може да има стотици!
— Има и още нещо, въпреки че тогава не бях много сигурен какво точно е то — отбеляза Карю и след кратко колебание добави: — Начинът, по който тя върви.
— Начинът, по който тя върви ли? — възкликна Констанца и го изгледа така, сякаш беше откачил. — И какво му е особеното на този начин?
— Когато бях в Константинопол, веднъж имах възможността да зърна някои от жените от харема на султана. През една дупка в стената… — заобяснява, но забелязал погледа на Констанца, млъкна и смотолеви: — Дълга история.
— Пресвета Дево! — извика Констанца през смях и се облегна на стола си. — Още тогава си бил монаркино! — Очевидно представата за това я забавляваше, но когато забеляза изражението на Карю, отново стана сериозна. — Искаш да кажеш, че жените от харема имат специфичен начин на ходене, така ли?
— Да. Походката им е някак си люлееща се, поклащаща се, мисля, че е свързана с начина, по който движат бедрата си. Трудно ми е да я опиша, но със сигурност отличава тези жени от всички останали. Когато я зърнах, разбрах, че ми напомня за нещо, но едва когато стигнах тук, се сетих какво е то.
Настъпи кратка пауза.
— Дори и това не ни дава никакви гаранции — изрече накрая Констанца.
— Така е. Но ако му кажем какво съм открил, бихме могли да позабавим нещата. Да спечелим малко време. Да го отклоним от тази нова лудост.
— Ти наистина ли си убеден, че той ще се опита да играе за този диамант?
Карю я изгледа и изрече:
— Виждала ли си го как играе? Няма начин да не си го виждала!
Единственото, което можеше да отговори Констанца, бе да кимне.
— Той е като човек, обладан от дявола. Това при него е като болест. Не може да спре, докато не заложи всичко, с което разполага — отбеляза бавно Карю. — Би заложил и всичко, с което не разполага! И ако досега не успя да се разори, този път ще успее, можеш да ми вярваш!
Констанца пак се изправи и неспокойно се насочи към прозореца, като че ли не знаеше какво да прави със себе си.
— Всичко е по моя вина — промълви накрая, съсипана. — Изобщо не трябваше да се изпускам за този диамант онази нощ…
— Няма смисъл да се кориш! — отсече Карю. — Той пак щеше да чуе отнякъде за диаманта и за голямата игра.
— Не, ти не разбираш! — извика тя и се обърна рязко към него. — Тогава можех да кажа нещо, стига да… да разсъждавах разумно!
— Какво можеше да кажеш?
— Бих могла да му кажа…
— Какво?
— Нещо, което чух от един от моите покровители. Онзи, който обича поезията. Той обича и картите и играе всичко — примеро, бесано и какво ли още не. Понякога чувам разни неща, когато мъжете са… Как да се изразя? Когато са… в сънливо настроение… — добави и погледна с усмивка Карю. — В такива моменти те изпускат разни неща, които иначе никога не биха казали. Както и да е. Та по този въпрос знам, че моят покровител за нищо на света не би участвал в тази игра, ако ще и за нещо толкова голямо като „Синевата на султана“. Както добре знаеш, Дзуане не се слави с особено добра репутация. Що се отнася до Франческо… Ха! — извика тя и вдигна нагоре ръце. — Той е още по-лош! По време на една от неговите така наречени игри беше убит човек! При това неотдавна.
— По какви причини?
— Твърде много чужденци.
— Твърде много чужденци ли? — ококори се неразбиращо Карю. — Какво ще рече това?
— Ще рече, че е лесно да бъдеш измамен!
— Искаш да кажеш, че играта ще бъде нагласена, така ли?
— О, не мисля — смръщи се Констанца. — Това би било твърде очевидно. Твърде много хора знаят за тази игра, твърде много зрители наоколо. Но със сигурност ще изиграят някакъв номер, помни ми думата!